Защо избираме да сме сърдити?

Не е само до собствената емоционалност, масово хората избират емоционално несъответстващ им тип човек, когото се опитват са променят и контролират със сръдни, битки и войни. Същото е и с децата.

Не избягвам конфликти, но внимавам да не нараня човека вербално, защото за мен е недопустимо да се оправдаеш с "бях ядосан и така ги казах нещата". Думите се врязват в нас и остават.
Имала съм в обкръжението си хора, които при скандал уязвяват човека, дори да е близък, и гледам да не го правя.

Не е точно така, според мен.
Масово хората се представят в "най- добрата си светлина" в началото на връзката, като под това разбират да отгатнат как другият иска да се държат в дадена ситуация и така да му станат прословутата "сродна душа".
Така се заблуждават един- друг, че са са се намерили и си пасват.
Докато не мине периода на пеперудите и не се окаже, че совите не са това, което са.

Владеенето става чрез осъзнаването и признаването от къде идва тази емоция..)

И Така да е, но защо продължават борбите? Да избереш да прекараш живота си във войни, след като си осъзнал проблемите - какво е? Да избираш мъж по критерии, сред които липсва психологическа съвместимост - какво е?

А ако отсрещната страна не ви отразява, продължавате ли да се цупите?

Не бих го нарекла сърдене, но когато някой от близкото ми обкръжение ме засегне с нещо, било то думи или постъпка, дълго го преживявам емоционално и си ми личи. Когато мога се опитвам да изясня ситуацията, не винаги е възможно.
Сега например отново съм в терзания, относно нещо, което приемам за неуважително, неприемливо и несправедливо. Въпросът е, че съм сигурна, че отсрещната страна не става за нормален диалог, че аргументите ми няма да бъдат нито изслушани правилно, нито приети. Резултатът ще е само една вербална конфронтация, която ще породи единствено още повече, да ги наречем сръдни. А връзката ми с човекът е такава, че нито мога да я зачеркна, нито да я игнорирам, а по-лошото е, че не мога да го “преглътна”.
Старая се да съм обрана в емоциите си, но честно се поддавам на първичните чувства и реагирам на момента, понякога доста рязко и грубо. После винаги се разкъсвам от угризения. Много имам да работя в тази посока, но когато имаш силно конфликтна личност в близкото обкръжение, склонна да се сърди за дори най-дребните неща, да преиначава и изопачава думи и действия, да провокира и да гледа основно негативно, е много, много трудно, дори невъзможно, да игнорираш това.

Не съм виждала някой да продължи да се цупи ако съвсем никой не го отразява то нали това е целта на цупенето -  да манипулира. Ако никой не го отрази, губи смисъл.

Сърдех се едно време, като бяхме гаджета, и съм се вземала на сериозно в тези моменти. Откакто дойдоха децата, то не можеш и да се разсърдиш като хората, няма как - нали9 след 5 мин. трябва да се уговорите кой какво …

Аз не мога да се сърдя.Не че не съм се самонавивала, че няма да проговоря повече,ама ми минава за по-малко от 24 часа.

За мен емоциите като такива са част от вътрешния ни свят, но ние правим осъзнат избор на кои да се оставим да бъдем подвластни в определения момент.
Аз съм твърде розово мислещ човек и винаги избирам светлата страна. А хората са толкова лесни за разбиране и приемане, стига да избереш да видиш първо добрата им страна.
Нямам проблеми със свекърви, колеги и зълви. До всеки човек има път, стига да искаш да го намериш.
Не мога да се сърдя и да държа фокуса си толкова дълго върху негативите.

Напоследък рядко съм сърдита дългосрочно - просто имам достатъчно пътеки, където се раздавам и не ми остават сили да подклаждам огъня на сръдни. По принцип смятам, че хора над определена възраст, които се пенявят дългосрочно или са обидчиви, са нещо малко недорасли и ми е супер странно. Особено след като прехвърлих 35 и започнах да се чудя как може да си на възраст, а да се държиш като дете. Очаквах по-зрелите да са големи непукисти, а то не е така.

Иначе никой не може да избегне "конфликт" - то си е факт от реалността, конфликти има. Въпросът е дали ще ги превърнем в конфронтация. Понякога се налага - за да се изяснят нещата. Иначе ако всяка ситуация се разрешава на принципа "конфронтацията е абсолютно забранена", то доста често събитията не се нареждат в наша полза. Понякога се налага конфронтация, за да се очертаят граници. Иначе има хора, които стратегически генерират конфликтни ситуации и след това вадят мантрата "да не се караме, да решим мирно", при което губиш част от територията, ей така перфидно и тихомълком. Другият излиза зрял и балансиран, щото не е креслив и не е имало конфронтация, но ситуацията е много, много сбъркана, до токсична.

Та така, на моменти предпочитам да има остра и сериозна конфронтация - много е освежаващо и доста маски сваля. Общо взето като Гандалф - бързо палиш, бързо прощаваш. Хората са по-скоро дефектни, дори наглед всичко да е наред. И правят глупости, дори добронамерените. По-добре ги вкарай в правия път навреме, че иначе заиграват хоро върху главата и си прокарват политиките "без конфронтация".

Има хора, които са с търпение и нерви да играят такава окопна война, аз не мога и предпочитам открита конфронтация и изясняване. Често питам директно - сега каква игра и какъв сценарий играеш.

Но съм злопаметна: при поредица от изцепки си имам едно наум, в смисъл не ги отписвам и да почнем на бял лист.

Общо взето съм гад мръсна, не си цензурирам негативните емоции и съм ОК с това. В крайна сметка няма значение, важно е моите цели да си вървят. Щото и с позитивни емоции и мяу-мяу може яко да те насадят на пачи яйца.

A за мен емоциите и чувствата,са част от ефира,ако мога така да се изразя.
Възприемам ги като нещо универсално,някакви енергии които протичат през всеки индивид,но всеки ги осезава и реагира на тях по различен начин.
Не мога да кажа,че са част от мен.Не ги приемам и като част от хората.
Възприемам ги като палитра с багри и всеки човек рисува с тях и твори личния си шедьовър.
Примерно,ако някой изпита мимолетна злоба,ревност,завист,омраза и т.н.,не мога да кажа,че този човек е "ревнив","завистлив" и т.н. За да го окачествя,той трябва редовно да е под влияението на тези емоции и чувства,да нехае за своята осъзнатост,да отказва да ги контролира и да действа изцяло под тяхно влияние.
Ама сега съм си купила нова фуста,или ме повишили,пък колежката леко позеленяла..Това не я прави завистлива по принцип.Моментни фази всеки има.Завистлива би била,ако зеленее пермененто на всеки чужд успех,придобивка и т.н.


Когато  направих темата,не съм формулирала много ясно питането си..
Нямам предвид точно демонстративното цупене и сърдене,а говоря по-скоро за повлекуса който остава у нас самите.Не у отсрещния,а у нашите души.
Успяваме ли да разтоварим,дори когато уж няма проблем,но у нас има останало някакво напрежение и дискомфорт отситуацията,или го трупаме у себе си?

Аз съм изключително емоционална и затова ми се наложи да стана спец в контрола над емоциите си. Външно изглеждам много кротка, смирена дори и с желязно самообладание. Близките ми само знаят за емоциите и чувствата ми.
При конфликт колкото по-ядосана съм, толкова по-хладнокръвно се държа и толкова по-разумни доводи прилагам.
Не понасям лични обиди, казани с цел да ме унижат и изкарат от равновесие по време на спор/разговор. След една случка, в която мъжът ми ме накара съвсем осъзнато да направя нещо силно унизително, само и само да ми покаже кой е шефът, го попитах два пъти дали е сигурен, че точно това иска. След като потвърди, направих нещото, което поиска, спокойно го уведомих, че аз бях дотук и бракът ни приключи, пуснах си музика и отидох да приготвям вечерята. Разбира се, решението не беше никак импулсивно, отне ми повече от 6 години да го взема.
С приятелки и приятели не си спомням някога да съм се карала. Нито пък да сме спорили за нещо - просто споделяме възгледите си и обосновките им. Много са ми ценни техните различни мнения - колкото са по-различни от моето, толкова по-внимателно ги обмислям.

Не мисля, че емоциите са "енергии" и по принцип не мисля, че всичко е плод на някакви безлични флуиди, които ни влияят. Не е от луната, нито от ретрограден Меркурий - емоциите са си част от нас. Те са алармена система, също така имат когнитивен елемент и са важни за оцеляването в широкия смисъл.

Така че ако изпитвам негативна емоция, не се "чистя" от нея, а се опитвам да разбера какво се опитва да ми каже. ОК съм да си живея с някаква доза негативност. Разбира се, след време емоцията води до някакво действие или решение, или осъзнаване. Та явно има причина да изпитвам такова нещо и няма нужда да го цензурирам. Както казах - не ме интересува дали съм извисена, балансирана или някакви други ню ейдж бози. Интересувам ме само "да видя враговете си оковани пред себе си и да чуя плача на жените им".