Защо избираме да сме сърдити?

Няма ако. Децата ми са вече възпитани. С човек на когото държа много, и той на мен конфликти нямам.

Евала, Дренке. Ти явно си от безконфликтните хора (пред близки). Все някъде трябва да ти избие обаче, когато се ядосваш. Живей си в утопията със здраве.

Усмивките работят безпогрешно, макар и не винаги от първия път.
Да позволиш да те наранят е същия избор като това да се сърдиш... ако се обичаш достатъчно, не може да ти се случи.
Кофликти възникват когато държиш да си винаги прав, а това е излишно хабене на енергия.

Откровено си казвам, че понякога имам проблем с овладяването на гнева, но от известно време насам успявам да го задържа и пренасоча. Това обаче не означава, че причината за неговото възникване е изчезнала, защото обикновено не е. За съжаление имам двама близки, които често поучавам и се опитвам да накарам да направят нещо за живота си, но без резултат. Това ме изтощава и изнервя жестоко, след което не съм сърдита, а направо отчаяна, защото искам да помогна, но няма кой да приеме помощта.
Разбрах, че не е нужно да споря винаги до припадък и винаги да съм права за всичко, но това ми е заложено в характера да търся причини и обяснения за всичко. Не мога просто да приема нещо без да знам какво го поражда.
Избирах да съм сърдита по детски до един момент, но забелязвам, че вече не е същото. По-скоро сърденето прераства в нещо като облак от тъга, който увисва отгоре ми и ме полива известно време.
Вече като видя, че не мога да изляза на глава с някого, след като съм опитала многократно, просто спирам да говоря и обмислям начини за изразходване на енергията другояче. И изводите идват на спокойна глава...

bethefirst

Ако, позволиш да ти дам съвет, както може би и на себе си.

Първо ще те попитам дали някой теб не те е поучавал, преди ти да започнеш да го правиш? Да си се опитвала да се докажеш на някого, авторитет, близък, партньор? И, аз като теб все търся причината какво поражда дадено нещо, кой по - дълбок фактор избива на повъхността, под конкретна форма. Това, за поучаването, мисля, че в никакъв случай не късае съответния човек, насреща, а самите нас. Според моето настоящо виждане:

Дълго време си имах ,,ментор", който ме ,,поправяше", за мен беше много важно в очите му да съм достойна. Накрая приключихме взаимоотношения, но прехвърлям подсъзнателно травмата и в настоящата си връзка, както с партньора, така и с някои от приятелите ми. Защо? Може би, защото така са постъпвали с мен, а сега имам нужда и аз да го правя. Според мен, това говори за вътрешна неудовлетвореност от себе си, и със сигурност носи нещастие и тъга на хората около нас, както и на самите нас. Смятам, че е правилно да обичаме хората, такива, каквито са, в крайна сметка, когато решат наистина да се променят и видят в нас интелигентен събеседник, с някакъв опит, ще се допитат до нас. В противен случай, както ти сама каза, това изтощава. Защото човека само кима, казва ,,Да, да, добре.", ако е сгафил сериозно е доста убедителен, че те разбира какво му говориш, известно време прави правилните неща, после пак старата песен на нов глас. Хубаво е да освободим себе си от очаквания и да се радваме на хората такива, каквито са. А, ако не ни харесват, толкова много да се дръпнем от тях, а не да ги променяме. Те сами трябва да решат да го направят, когато изпитат истинска потребност и необходимост да подобрят нещата.

Да се сърдиш или дори да се обиждаш, да бъдеш огорчен е избор, а понякога е и манипулация на околните. Също може да бъде и бягство от взимане на решение, от предприемане на действие. И така сто години, примерно. Може и да е характер, но ако го осъзнаваш, трябва да го промениш. Наскоро мислих по въпроса, след като колега спомена как преди 30 години го низвергнали и той се бил обидил и чак след 30 години като го признали получил реванш за обидата. Това ми се видя много странно - да таиш тази обида толкова време, вместо да "се обидиш" за момента, а след това да прецениш по твоите принципи, че струваш повече и правиш повече неща и си достоен и да продължиш напред. Та, аз също се сърдех, огорчавах, чувствах се обидена някога. Но сега разсъждавам също като Какво. Безмислено е да се сърдя и обиждам и да тровя себе си и отношенията си с другия с обиди. Ако има нещо, което ме яде го казвам на момента - дали деликатно или не - според случая и продължавам напред. Да се обиждам, пък че даден човек е такъв - слаб характер, лъжец, фантазьор и т.н. - не си струва. Приемам го, ако ми е далечен, ако е близък - казвам, че определени неща са неприемливи за мен и акотова натежава повече в съзнанието ми - предприемам съответните стъпки.
А за емоциите - те са част от мен  - какво съм аз и как го показвам на околните и не зависи от околните това. Някога много бях експанзивна, тоест- искала съм да ме забелязват да демонстрирам и т.н. Сега - пак съм директна, но в решенията си, а не в начина на показването им. И да - има значение как се изразяваш. Не случайно в психологията има значение как разпознаваш емоциите си и как ги изразяваш.

Т. е., въпрос на възпитание и външен натиск според средата, в която се намираш.....
Ако си била директна в начина, по който си показвала решенията си, дали не си била по- естествена и неманипулативна?
Защото, да не изкажеш решението си, оставяйки в заблуда отсрещния, а да направиш демонстрация с действие, дори на отмъщение бие, според мен.

Може да е въпрос и на възпитание и на влияние на средата, не съм разследвала специално. А може и да е въпрос на помърдяване. И да, казвам решенията си, но не ги демонстрирам. Мисля, че именно с демонстрацията става манипулирането, създаването на драма. И сега съм естествена, то е станало вече част от мен. А друг въпрос е, че не се впрягам вече за глупости.
Просто мисля, че моите емоции до голяма степен касаят мен, а показвайки ги по един или друг начин, започват да касаят и другите. Как например би се почувствал някой отсреща, ако види, че плача и какво би си помислил? Дали би ме разбрал по правилния начин? А ако се радвам, сърдя се, гневна съм? Често съм ставала свидетел как се тълкуват погрешно емоциите на другия. Така че колкото по-малко ангажирам друг с моите емоции, толкова по-добре за мен.

Ами, както иска, така да се почувства, бих отговорила.
И както иска и може, така да ги тълкува- негова работа.
Аз заради неговата реакция не бих си стиснала душата и емоциите, които напират и които имам нужда да оставя да се изразят.
Моите емоции ангажират преди всичко мен, а ако другият се ангажира също, то ще сме една идея по- близо до разбирателството, отколкото до скъсването на отношенията.

ПП. Под "разбирателство" нямам предвид приемане на другата гледна точка на всяка цена, а готовността да приемем факта, че всеки остава на позицията си по "този" въпрос.

И аз така мислех някога, но по-късно се питах: Каква е целта? Да бъдем себе си? И ние ли сме това наистина? Тоест - някак си започнах да гледам по-отстрани на нещата. Защото всеки иска да се изрази по някакъв начин, а не да разбере другия.
Имам например колежка, която на всяка цена иска да си каже как еди кой си я дразни, другия е тъп, а трети - не става за позицията, която заема. И е твърдо убедена, че трябва да им го каже, иначе отвътре я яде, иначе няма да е тя. Но на тях не им пука за мнението й,. Но след като им го каже - тоест вече не й напира и е себе си - се създава конфликт между нея и тези хора, който се разрешава по различни начини според ситуацията, който обаче според мен е излишен и може да се избегне.
Така че вече съм вътрешно убедена, че някои неща и емоции касаят само мен и моя начин на зъвприемане на неща, обстоятелства и хора.

Да. На практика много малко хора са себе си дори в най-близко обкръжение.
В професионален план споделено - при мен редовно плачат, даже често казват, че едва дочакват да влязат, а аз не съм насочено психотерапевт, просто се случва. Нито ги спирам, нито питам защо. Естествен терапевтичен процес, който не е добре да се блокира

Човек, който не се е научил да се обича сам, е вреден и за себе си, и за околните. Нещата са безкрайно прости. Отговорите на всички въпроси са едни и същи. Единствения път към щастието е чрез любовта, а към успеха- чрез вярата. Всеки друг път води към страдание, болести и провал. Но това трябва човек сам да го разбере. Дори майка ми не мога да накарам да осъзнае, че греши като се сърди, обижда се, оплаква се и се опитва да манипулира хората като прави драми. Едната дъщеря успява да ме чуе, въпреки, че е далече от мен, другата- не... Пробуждането идва когато човек стане готов за това, не е осъзнат избор... В тази връзка, не избираме да сме сърдити- просто друго не можем.

Ето това е ключът към всичко! Напълно подкрепям!

Прекалено Позитивно ми идва всичко това! Няма как да отвърнеш с любов, когато те обиждат, злепоставят, използват или нещо друго неприятно! В крайна сметка не всеки обръща " другата буза"

Някак твърде книжно и заучено звучиш всеки път, в който се опиташ да обясниш това, в което вярваш.
За мен, да обичаш себе си е пряко свързано с това, да отстояваш себе си и вижданията си, и ценностната си система, която си изграждал от първия си ден на този свят.
Не е въпрос на "пробуждане"- ей тъй, изведнъж проглеждаш.
Всичко е стъпка по стъпка, година след година, трупан опит.

Такива послания "пътя към щастието е чрез....." и " пътя към успеха е чрез....", а всеки друг води към страдание и болести, според мен, е за хората, които лесно си правят кумири и вървят без много мисъл след избрания гуру.
Мислещият и чувстващият човек, следва собствения си път и намира собствения начин да постигне и щастието, и успеха.