Мозъка теоретично се тренира как и какво да мисли. Казвам теоретично, защото лично аз не съм успяла да го постигна.
Единственият начин засега, който съм открила за увеличаване на ендорфините, домамина, серотонина и всякакви "щастливи" естествени наркотици, е безпощадната ежедневна физическа активност. Никакво положително мислене, никаква медитация, никакъв психотренинг.
А не говоря за този психотренинг, а просто контрол какво да мислиш. Ако мислиш само за смърт и се поддаваш на натрапчиви мисли, в един момент само за това мислиш. Мъчиш се да виждаш и да мислиш повече за хубавото, което те заобикаля.
. Това естествено в кръга на шегата, а и за да развеселя малко темата. Това е все едно слушам за мен , но при мен беше още по-зле положението с мислите и тревогите. Като цяло съм си тревожна личност от години, но разни обстоятелства и промени в живота ми отключиха дори тревожно разстройство, което преди 1г взе своя превес и се наложи да посещавам психолог. Стигна се до там да се страхувам ежеминутно за близките си най-вече съпруг, дете. Беше страшно поне за мен и за това,което изживях. С много сеанси при психолог успях да се преборя, но остана една горчилка все още в душата ми и тя е страха за това, как годините минават, родителите ми остаряват, а аз съм надалеч. Мине не мине ден и аз сънувам постоянно, че губя тези моменти с тях и че сега ме чакат да се върна (живея в чужбина) и все се страхувам, че някой ден няма да ме дочакат. Това адски ми тежи, с другото като, че ли се справих, но с това и с мъката по изгубеното време не мога. Всеки път като се прибера в България си мисля как тези моменти са кратки, че като , че ли крада малко време, за да ги видя. Като, че ли с всичко успях да се преборя,но кръвта вода не става. Нарича се носталгия. 