Предателство ли е старческият дом ?

След като за теб вуйчо ти е бил толкова важен, ти къде беше? Защо не го прибра да се грижиш за него? Защо не си ходила да го посещаваш? Пак ти казвам - ти не си го направила, недей коментира.

Тук добре си разсъждаваме /меко казано/. А аз към първото си основно правило по темата, което, както споменах, е "решението трябва да е такова, че и болният да е максимално добре и обгрижващите го да продължат що-годе нормално живота си" ще добавя още едно. Коментари и оценки могат да дават само хора, които участват постоянно с труд, пари, време,нерви в грижите, без значение дали са роднини или познати.  Готова съм да изслушам/прочета всякакви идеи, да обмисля всякаква информация, която евентуално би ми била полезна, но да се измъчвам от чуждото мнение няма как да стане.

Деменция, не дименсия.
Е, моята работа е да подпомагам чрез пряк контакт и терапия дементни и семействата им, не съм болногледач. Естествено, че е различно. Високопарно или не, близките трябва да бъдат подкрепяни и обучавани. Един бегъл поглед в щатските фб групи за взаимопомощ и ще разбереш какво имам предвид.

П.п. Останала си с погрешно впечатление, че разубеждавам и укорявам близките, избрали институционалната грижа.

Благодаря за правописната корекция.
Бегъл поглед по щатските групи и като резултат болните от деменция са в хосписи.
Близките имат нужда някой да ги отмени в грижите, не да ги обучават как да си държат ръцете.

Е, не точно

Никъде не съм казала какво съм правила за него или не и какви грижи съм полагала. И изобщо не става дума за някакви конкретики в случая. Няма нужда. Грижила съм се за болни родители и знам какво е. На няма 20 години студентка бях с двама лежащо терминално болни родители. Повече от три години се грижих. Съветваха ме всички близки да ги оставя в дом и да си гледам образованието и живота. Не го направих. В къщи беше болница. Взимах кръв, сменях системи, катетри, памперси. Но по това време нямаше и домове, в които да има медицинската грижа, която аз исках за тях. Беше началото на 90те години. Сега вече нещата са други, има частни домове, хосписи, но единственото, което исках да кажа в тези си постове е, че хората имат нужда от внимание от близките. И не, не е предателство старческия дом, а отношението на близките или липсата на такова може да бъде предателство.

Не знаем какви са били отношенията на близките с този техен родител, когато е бил по-млад и здрав, за да ги задължаваме да го посещават. Не им знаем ситуацията в семейството, задълженията им към други роднини, към деца и към самите себе си.
Поели са разходите, осигурили са му денонощна грижа. От там нататък не можем ние да им определяме и изискваме дали и колко често да го посещават. Не за друго, а защото не ни е работа.

Точно така.

Дементни ли бяха?

С деменция е различно, страшно е. Мисля че ако бях настанила по-рано майка ми в хоспис щеше да е по-добре и за нея и за нас. Там са специалисти и са с опит. В къщи безкрайна борба да си пие хапчетата, да яде, да не сваля памперса, да не си съблича дрехите, да не се изхожда на паркета... Аз на работа в къщи или в офиса, не знам на кой свят съм. ММ и той. Трагедия.

Разбира се, че е различно. Особено ако имаш малки деца в картинката, които трябва да храниш. Сиреч да ходиш на работа.
Което не променя факта, че е грехота нивото на палиативните грижи в България. Колко трагедии могат да бъдат избегнати.

Ех, момичета, много тежка, но и полезна тема сте захванали! Да ви разкажа моята история. Дълга е, но ще опитам по - съкратено. Започна през 2010 година, когато майка ми смъкваше рязко кръвното и падаше. Наложи се да я взема при мен. През 2012 по - малката ми дъщеря се разболя от левкемия и почина. Остави ми дъщеря си на 6. Прибрах и нея. От стрес +алкохол брат ми получи уж лек инсулт. Нямаше семейство, така че взех и него. Така те двамата в спалнята, а ние с детето - в кухнята ( апартаментът е двустаен разширен). Внучката започна първи клас. Аз съм учителка. Сутрин правя закуска за всички, после водя ученичката и аз отивам на работа. Майка ми падна и счупи шийка на бедрена става. Операция, после раздвижване. Междувременно бях уредила ТЕЛКовете и получих личен асистент за брат си. Майка ми почина от старост, а аз успях да вдигна брат си на крака, поне до бастун. И... подадох молба в един близък дом за хора с физически недъзи. Това вече през 2015 та. Ако го бяха приели веднага сигурно брат ми още дълго щеше да е жив. Домът е много хубав, специализиран персонал, психолог.. Да, но му дойде ред чак след година, а той вече отиваше към деменция. Започна да ми прави бели, да става по - рядко и когато все пак го взеха в дома бързо разбраха, че не е за там. Сами са го водили на психиатър и само ми съобщиха, че ще го преместят в окръжния град в отделението за деменция. Там наистина се грижеха добре за него. Дори, когато получи стесняване на гърлото са му смилали храната. Но издържа 4 месеца. На 1 януари 2018 та почина.
Така че аз съм твърдо ЗА домовете. И когато се усетя, че вече не мога сама ще отида в дом. Не мога да причиня същото на дъщеря си!

Следя темата и макар рядко да пиша във форума, историята Ви наистина ме трогна и искам да изразя съболезнованията си за загубите, които сте преживяла! Наистина сте борбен човек.
Аз също съм ЗА домовете и се надявам да стават по-достъпни. Баба ми прекара последните 2 години от живота си като жив труп, беше с два инсулта и деменция. Леля ми трябваше да напусне работа, за да се грижи за нея и им беше много трудно. Добре, че баба имаше спестени пари за черни дни и можеше да разчита и на нас за помощ, защото леля ми не можеше да излезе да напазарува дори. Бяха неразделни.
Може да звучи ужасно, но донякъде беше и добре, че баба не можеше да се движи особено, защото зная, че при дементно болни може да бъде доста по-тежко.

Съжалявам за това, което си преживяла.
В момента пише здравото ти АЗ. Един де, не дай си боже, ако го докараш до там да не можеш да се обслужваш, не се знае как ще мислиш и какво с тогавашното си АЗ ще прецениш като добре за себе си.
Хората се променят ментално и често не е към по-добро.

Майка ми си беше с акъла и знаеше от първа ръка как се гледат старци - и все пак не пропусна да разкритикува един съсед защо продал жилището, не могъл ли да изчака майка му да се спомине...
Набиваните с годините мантри си изскачаха, въпреки медицинското й образование и опитите за обективност.