За да не замира темата давам отговора Рапорт пред Ел Греко
Стефан Ц., като познал автора, моля пусни следващата загадка.
Стефан Ц., като познал автора, моля пусни следващата загадка.
- Публикувана: 28 ян. 2022, 17:07 ч.
- Последно мнение: 5 апр. 2024, 11:45 ч.
Познай коя е книгата - тема 17
Може ли да се включа със следната загадка?
"Огромната цена на стаеното негодувание
... ... ... Хората трупат негодувание за определен период от време, докато съберат достатъчно, за да си го изкарат върху другия, без да изпитват вина. ... ... ... Недоволен се римува с подмолен и това много точно описва атмосферата, която хората, трупащи негодувание, създават около себе си. Атмосферата не се променя, докато "колекционерът" не събере достатъчно "образци" и не състави стратегия, с която като с тежък чук да нанесе съкрушителния удар и да отприщи цялата си жлъч, без каквото и да било чувство за вина. Ударите могат да бъдат силин и слаби. ... ... ... Понякога процесът на трупане продължава с години до деня, когато са готови да отприщят стаеното и да отмъстят на набелязаното лице. ... ... ... Всеки път, когато изпитате раздразнение към някого и не го покажете, като си служите с оправдания от вида: "Създава много проблеми", "Писна ми да говоря за това" или "Няма да има никаква полза", то вие подценявате себе си, другия или обидата и вероятно вече трупате негодувание. Всеки, който постоянно сдържа възмущението си от някого, започва да пълни чашата с жлъч. Ако желаете да сте истински свободни и способни да действате по начин, с който можете да се гордеете, изкажете недоволството си, преди да акумулирате толкова много от него, че единственият възможен изход да ви се струва отмъщение или развод. Най-добрият начин да се справим с негодуванието е да не го таим, а най-добрият начин да не го таим е да го изкажем възможно най-скоро след момента на възникването му. Ако вече сте насъбрали цял куп оплаквания, съществуват няколко позитивни възможности да ги споделите. ... ... ... "Най-висшият и най-тежкият от всички нравствени уроци е да простим на онези, които сме оскърбили" - Еврейска поговорка "
"Огромната цена на стаеното негодувание
... ... ... Хората трупат негодувание за определен период от време, докато съберат достатъчно, за да си го изкарат върху другия, без да изпитват вина. ... ... ... Недоволен се римува с подмолен и това много точно описва атмосферата, която хората, трупащи негодувание, създават около себе си. Атмосферата не се променя, докато "колекционерът" не събере достатъчно "образци" и не състави стратегия, с която като с тежък чук да нанесе съкрушителния удар и да отприщи цялата си жлъч, без каквото и да било чувство за вина. Ударите могат да бъдат силин и слаби. ... ... ... Понякога процесът на трупане продължава с години до деня, когато са готови да отприщят стаеното и да отмъстят на набелязаното лице. ... ... ... Всеки път, когато изпитате раздразнение към някого и не го покажете, като си служите с оправдания от вида: "Създава много проблеми", "Писна ми да говоря за това" или "Няма да има никаква полза", то вие подценявате себе си, другия или обидата и вероятно вече трупате негодувание. Всеки, който постоянно сдържа възмущението си от някого, започва да пълни чашата с жлъч. Ако желаете да сте истински свободни и способни да действате по начин, с който можете да се гордеете, изкажете недоволството си, преди да акумулирате толкова много от него, че единственият възможен изход да ви се струва отмъщение или развод. Най-добрият начин да се справим с негодуванието е да не го таим, а най-добрият начин да не го таим е да го изкажем възможно най-скоро след момента на възникването му. Ако вече сте насъбрали цял куп оплаквания, съществуват няколко позитивни възможности да ги споделите. ... ... ... "Най-висшият и най-тежкият от всички нравствени уроци е да простим на онези, които сме оскърбили" - Еврейска поговорка "
Добре, книжката е психологическа, от типа да помогнем сами на себе си, става дума за процеса на прощаването и за самата прошка. Възможно е да не сте я чели. Общо взето е старичко издание.
в опит да посъживим темата... хайде да ви видя с новата загадка 
"Пасторът говореше от името на закона. Пасторът произнасяше присъдите.
— Не знам. Не мисля. Не още.
Не още. Дотук се простираха надеждите ѝ. Почувства се толкова слаба, че едва успяваше да стиска прътите на желязната решетка. Беше свикнала да носи маската на смелото изражение, независимо колко бе изплашена, но пред С. не се застава така лесно лице в лице. Няма по-трудно нещо на света.
— Време е да си вървиш — намеси се тъмничарката, хвана ръката на майка ѝ и я затегли към вратата.
— Ще се моля — викна тя и от очите ѝ бликнаха сълзи. — Ще се моля на баща М. за теб!
„Проклет да е баща М.“, искаше да отвърне Т., но не намери сили и дъх да проговори. От боговете се беше отказала още когато оставиха баща ѝ да умре, въпреки всичките ѝ молитви. Сега можеше да се надява само на чудо.
— Съжалявам — каза тъмничарката и затръшна вратата с рамо.
— Не колкото мен. — Т. затвори очи и опря чело в железните пръти на решетката. Стисна с всички сили кожената кесия през мърлявата риза. Кожената кесия, в която бяха костите от пръстите на баща ѝ.
„Не ни е отредено да сме дълго на този свят и всяко време, прекарано в самосъжаление, е пропиляно на вятъра.“ Т. пазеше всяка негова дума в сърцето си, но ако някога беше време за самосъжаление, то това беше сега. Не беше честно, в никакъв случай. Но върви обяснявай това на Е.. Накъдето и да извърташе вината, тя го уби. Засъхналата кръв на ръкава ѝ не беше ли негова? Тя уби Е. Сега те ще убият нея."
"Пасторът говореше от името на закона. Пасторът произнасяше присъдите.
— Не знам. Не мисля. Не още.
Не още. Дотук се простираха надеждите ѝ. Почувства се толкова слаба, че едва успяваше да стиска прътите на желязната решетка. Беше свикнала да носи маската на смелото изражение, независимо колко бе изплашена, но пред С. не се застава така лесно лице в лице. Няма по-трудно нещо на света.
— Време е да си вървиш — намеси се тъмничарката, хвана ръката на майка ѝ и я затегли към вратата.
— Ще се моля — викна тя и от очите ѝ бликнаха сълзи. — Ще се моля на баща М. за теб!
„Проклет да е баща М.“, искаше да отвърне Т., но не намери сили и дъх да проговори. От боговете се беше отказала още когато оставиха баща ѝ да умре, въпреки всичките ѝ молитви. Сега можеше да се надява само на чудо.
— Съжалявам — каза тъмничарката и затръшна вратата с рамо.
— Не колкото мен. — Т. затвори очи и опря чело в железните пръти на решетката. Стисна с всички сили кожената кесия през мърлявата риза. Кожената кесия, в която бяха костите от пръстите на баща ѝ.
„Не ни е отредено да сме дълго на този свят и всяко време, прекарано в самосъжаление, е пропиляно на вятъра.“ Т. пазеше всяка негова дума в сърцето си, но ако някога беше време за самосъжаление, то това беше сега. Не беше честно, в никакъв случай. Но върви обяснявай това на Е.. Накъдето и да извърташе вината, тя го уби. Засъхналата кръв на ръкава ѝ не беше ли негова? Тя уби Е. Сега те ще убият нея."
Нещо сравнително лесничко
" След тези думи доктор Скот върна разговора към мистериозната загуба на тегло на Скот и още по- загадъчния факт, че на пръв поглед не изглеждаше физически променен. И разбира се, най- загадъчния от всички факти: че каквото и да облечеше или да държеше, то не увеличаваше теглото му.
Влязоха още няколко души и сега стана ясно защо Маккъм беше облечена като сервитьорка: тя работеше като таава, поне днес. Може би всяка вечер. Фактът, че върши двойна работа, беше още по- показателен за тежкото икономически положение на ресторанта. Бяха започнали да свиват разходите.
Джина попита искат ли десерт. И двамата отказаха.
- Не мога да погълна нито хапка повече, но моля те, кажи на госпожа Доналдсън, че всичко беше прекрасно- каза Скот. Доктор Боб вдигна двата си палеца."
" След тези думи доктор Скот върна разговора към мистериозната загуба на тегло на Скот и още по- загадъчния факт, че на пръв поглед не изглеждаше физически променен. И разбира се, най- загадъчния от всички факти: че каквото и да облечеше или да държеше, то не увеличаваше теглото му.
Влязоха още няколко души и сега стана ясно защо Маккъм беше облечена като сервитьорка: тя работеше като таава, поне днес. Може би всяка вечер. Фактът, че върши двойна работа, беше още по- показателен за тежкото икономически положение на ресторанта. Бяха започнали да свиват разходите.
Джина попита искат ли десерт. И двамата отказаха.
- Не мога да погълна нито хапка повече, но моля те, кажи на госпожа Доналдсън, че всичко беше прекрасно- каза Скот. Доктор Боб вдигна двата си палеца."
Новата загадка идва
"Залези.
Понякога си мисля, че най-ясните ми спомени от ......... са свързани с вечерното небе — кървавочервените отблясъци над хоризонта постепенно преливат в оранжево, а то избледнява в зеленикаво, увенчано от черна корона. Събудих се, когато още един ден победоносно напускаше нашия свят. Подпирайки се на патерицата, буквално закуцуках към дневната. Видях, че вратата на другата спалня е отворена, а леглото на дъщеря ми е празно.
— Илзе? — повиках я.
В продължение на един безкраен миг тя не отговори. После гласът й се разнесе от горния етаж:
— Татко! Боже мили, ти ли нарисува това? Кога го нарисува?
Всички мисли за болката и вкочаненото ми тяло се изпариха на секундата. Качих се в „Розовото мъниче“ с цялата бързина, на която бях способен, мъчейки се трескаво да си спомня какво точно бях нарисувал. Каквото и да беше, не бях положил никакви усилия да скрия поредното си творение. Ами ако бях изобразил нещо ужасно? ...
Дъщеря ми стоеше пред статива и закриваше картината. Но дори и да бе застанала встрани, стаята се осветяваше само от кървавия залез и листът от скицника щеше да е само черен правоъгълник.
Включих осветлението, молейки се да не съм сътворил нещо, с което да огорча Илзе. Все пак бе била толкова път само за да разбере дали съм добре. По гласа й не можех да преценя дали е възхитена или ужасена.
— Илзе?
Тя се обърна към мен. Изражението й издаваше, че е по-скоро изумена, отколкото ядосана.
— Кога го нарисува?
— Ами… ще се поотместиш ли да видя?
— Паметта ти пак ли изневерява?
— Не… всъщност да. — Бях нарисувал брега, както го виждах през прозореца, ала не можех да кажа нищо повече. — Щом разгледам картината, ще ти… отмести се, скъпа, баща ти не е стъклар.
— Но за сметка на това е невероятен художник, нали? — засмя се тя. Не помня друг случай неин смях да ми е причинявал такова облекчение. Каквото и да бе зърнала дъщеря ми на статива, нарисуваното не я беше ядосало. Стомахът ми веднага се отпусна. Щом тя не ми се сърдеше, вероятността да се вбеся и да разваля приятното ни прекарване също намаляваше.
Илзе отстъпи вляво и аз най-сетне видях какво съм сътворил в дълбокия си транс преди следобедната дрямка. Вероятно това бе най-хубавата картина, която бях нарисувал след първите си колебливи опити на езерото Фалън. Напълно разбирах реакцията на дъщеря ми. Аз самият бях изумен."
"Залези.
Понякога си мисля, че най-ясните ми спомени от ......... са свързани с вечерното небе — кървавочервените отблясъци над хоризонта постепенно преливат в оранжево, а то избледнява в зеленикаво, увенчано от черна корона. Събудих се, когато още един ден победоносно напускаше нашия свят. Подпирайки се на патерицата, буквално закуцуках към дневната. Видях, че вратата на другата спалня е отворена, а леглото на дъщеря ми е празно.
— Илзе? — повиках я.
В продължение на един безкраен миг тя не отговори. После гласът й се разнесе от горния етаж:
— Татко! Боже мили, ти ли нарисува това? Кога го нарисува?
Всички мисли за болката и вкочаненото ми тяло се изпариха на секундата. Качих се в „Розовото мъниче“ с цялата бързина, на която бях способен, мъчейки се трескаво да си спомня какво точно бях нарисувал. Каквото и да беше, не бях положил никакви усилия да скрия поредното си творение. Ами ако бях изобразил нещо ужасно? ...
Дъщеря ми стоеше пред статива и закриваше картината. Но дори и да бе застанала встрани, стаята се осветяваше само от кървавия залез и листът от скицника щеше да е само черен правоъгълник.
Включих осветлението, молейки се да не съм сътворил нещо, с което да огорча Илзе. Все пак бе била толкова път само за да разбере дали съм добре. По гласа й не можех да преценя дали е възхитена или ужасена.
— Илзе?
Тя се обърна към мен. Изражението й издаваше, че е по-скоро изумена, отколкото ядосана.
— Кога го нарисува?
— Ами… ще се поотместиш ли да видя?
— Паметта ти пак ли изневерява?
— Не… всъщност да. — Бях нарисувал брега, както го виждах през прозореца, ала не можех да кажа нищо повече. — Щом разгледам картината, ще ти… отмести се, скъпа, баща ти не е стъклар.
— Но за сметка на това е невероятен художник, нали? — засмя се тя. Не помня друг случай неин смях да ми е причинявал такова облекчение. Каквото и да бе зърнала дъщеря ми на статива, нарисуваното не я беше ядосало. Стомахът ми веднага се отпусна. Щом тя не ми се сърдеше, вероятността да се вбеся и да разваля приятното ни прекарване също намаляваше.
Илзе отстъпи вляво и аз най-сетне видях какво съм сътворил в дълбокия си транс преди следобедната дрямка. Вероятно това бе най-хубавата картина, която бях нарисувал след първите си колебливи опити на езерото Фалън. Напълно разбирах реакцията на дъщеря ми. Аз самият бях изумен."
