Аз също съм си поставила под въпрос идея за раздяла с човек, с когото сме заедно от 3год. Имаме разлика 15год, има дете от друга жена, което идва вкъщи от време на време (живеем заедно, аз в неговия апартамент). С детето нямаме проблем, тъй като нещата между тях са приключили много отдавна, малко след като се било родило, а то вече е на 6годинки.
В началото на връзката ни сме си говорили разбира се някакви детайли за бивши и до колкото той казва вината за раздялата им е на майката, тъй като била постоянно недоволна и мърмореща жена, негативно настроена към всичко и т.н. я изкарваше.
Както и да е, искам да обясня че между нас всичко по принцип е чудесно, той е джентълмен към мен, постоянно ме гледа като принцеса, грижи се за мен дори прекалено много. В повечето случай той готви, кара ме и ме взима от работа. Той работи на 2 места (през деня и през част от нощта). Не ми изневерява, в това съм повече от 100% убедена, тъй като си оставя телефона на пълен достъп, извън работа винаги иска да прекарва време с мен, играе роля и като баща, приятел, любовник, всичко е страхотно наистина, но има едно голямо НО.
Именно подобно на други истории, има голям проблем с избухванията. Рядко се караме, но когато се караме става нещо страшно. Превръща се в коренно различен човек, променя си лицето чак, сякаш се вселява демон в него. Два-три пъти се е случвало да събаря столове на земята, да чупи, което никак не ми е харесвало, дори мога да кажа че съм изпитвала лек страх, но след като му мине “нервната криза” става същия както по принцип - добър и спокоен. Това е голям парадокс за мен и ми е много трудно да живея с тази мисъл. Всеки път по време на скандал оставам безпристрастна, макар че си е позволявал и да ме обижда и аз съм му удряла и шамари и съм била на път да си събирам багажа. След такива скандали минават няколко дни в мълчание, което ме побърква допълнително и ми вдига кръвното. Човекът си ме игнорира, ляга си да спинка, обелва някоя дума ако се налага нещо да се купува за ядене. По време на такова мълчание все някой проговаря пръв (почти винаги аз иначе той ще си мълчи докато пукне).
Уж се сдобряваме и всеки път казвам, че всички тези неща ми тежат и той казва “аз съм си такъв, дори не си спомням какво съм говорил”.
Ами да ама всеки път след скандал аз прощавам и забравям и се чудя дали ще се повтори отново. Почти 90% от случаите на скандали първият човек, който е повишил тон това е той.
Като цяло аз съм човек със силен характер и винаги отстояваща позицията си, макар че за него съм правила мнооого компромиси, които не са присъщи за мен.
Аз съм на 25, а той на 40. Знам че е имал трудно детство. Говори ми за бъдеще с мен, за много желания и неща, които планира. Има добра душа, ако види котенце на пътя веднага ще го нахрани или ще даде пари на беден човек, прави услуги на хора и познати в помощ, но просто този характер ми идва доста затормозяващо и не смятам че заслужавам такова отношение като аз съм му показала достатъчно сериозност и постоянство от моя страна и дори зрялост като за годините ми. Вътрешно усещам че нещо винаги липсва и някак си интуицията ми подсказва да си тръгна, но още нямам тази смелост. Осъзнавам го и ми е страшно трудно да си тръгна от дома, в който съм живяла толкова време, който аз съм си подредила по мое желание. Аз мисля вече за сериозен живот, а повечето ми връстници са недорасли хора, трудно се доверявам. Нямам книжка и кола, а работя като козметик (не печеля много).
Не ми пречи да се върна да живея при майка ми, просто се чудя дали има смисъл да влагам енергия и надежда в тази връзка.
По принцип още нямам желание за деца и не съм готова за това, не заради него, а си е лично заради мен.
В началото на връзката ни сме си говорили разбира се някакви детайли за бивши и до колкото той казва вината за раздялата им е на майката, тъй като била постоянно недоволна и мърмореща жена, негативно настроена към всичко и т.н. я изкарваше.
Както и да е, искам да обясня че между нас всичко по принцип е чудесно, той е джентълмен към мен, постоянно ме гледа като принцеса, грижи се за мен дори прекалено много. В повечето случай той готви, кара ме и ме взима от работа. Той работи на 2 места (през деня и през част от нощта). Не ми изневерява, в това съм повече от 100% убедена, тъй като си оставя телефона на пълен достъп, извън работа винаги иска да прекарва време с мен, играе роля и като баща, приятел, любовник, всичко е страхотно наистина, но има едно голямо НО.
Именно подобно на други истории, има голям проблем с избухванията. Рядко се караме, но когато се караме става нещо страшно. Превръща се в коренно различен човек, променя си лицето чак, сякаш се вселява демон в него. Два-три пъти се е случвало да събаря столове на земята, да чупи, което никак не ми е харесвало, дори мога да кажа че съм изпитвала лек страх, но след като му мине “нервната криза” става същия както по принцип - добър и спокоен. Това е голям парадокс за мен и ми е много трудно да живея с тази мисъл. Всеки път по време на скандал оставам безпристрастна, макар че си е позволявал и да ме обижда и аз съм му удряла и шамари и съм била на път да си събирам багажа. След такива скандали минават няколко дни в мълчание, което ме побърква допълнително и ми вдига кръвното. Човекът си ме игнорира, ляга си да спинка, обелва някоя дума ако се налага нещо да се купува за ядене. По време на такова мълчание все някой проговаря пръв (почти винаги аз иначе той ще си мълчи докато пукне).
Уж се сдобряваме и всеки път казвам, че всички тези неща ми тежат и той казва “аз съм си такъв, дори не си спомням какво съм говорил”.
Ами да ама всеки път след скандал аз прощавам и забравям и се чудя дали ще се повтори отново. Почти 90% от случаите на скандали първият човек, който е повишил тон това е той.
Като цяло аз съм човек със силен характер и винаги отстояваща позицията си, макар че за него съм правила мнооого компромиси, които не са присъщи за мен.
Аз съм на 25, а той на 40. Знам че е имал трудно детство. Говори ми за бъдеще с мен, за много желания и неща, които планира. Има добра душа, ако види котенце на пътя веднага ще го нахрани или ще даде пари на беден човек, прави услуги на хора и познати в помощ, но просто този характер ми идва доста затормозяващо и не смятам че заслужавам такова отношение като аз съм му показала достатъчно сериозност и постоянство от моя страна и дори зрялост като за годините ми. Вътрешно усещам че нещо винаги липсва и някак си интуицията ми подсказва да си тръгна, но още нямам тази смелост. Осъзнавам го и ми е страшно трудно да си тръгна от дома, в който съм живяла толкова време, който аз съм си подредила по мое желание. Аз мисля вече за сериозен живот, а повечето ми връстници са недорасли хора, трудно се доверявам. Нямам книжка и кола, а работя като козметик (не печеля много).
Не ми пречи да се върна да живея при майка ми, просто се чудя дали има смисъл да влагам енергия и надежда в тази връзка.
По принцип още нямам желание за деца и не съм готова за това, не заради него, а си е лично заради мен.
