Ноемврийски книжен клуб - 2023

Та, аз също мисля, че тя е в спектъра на аутизма и то точно с Аспергер. За това, което те зачудва, мога да кажа, че всъщност при спектъра дефицитите са индивидуални. Т.е. един аспергер (неинтелигентно ще си позволя да нарека така "човек със синдром на Аспергер", защото ми е по-лесно (но пък не ми пречи да изпиша толкова много като обяснение на това )) може да схваща какво означава изражението на лицето, но да не улавя интонация, например. А при друг може да е обратното или да не схваща и двете, но пък да е супер чувствителен в нещо друго. Имам личен опит, затова го казвам, иначе в популярните статии и материали се обобщават по-изразените общи характеристики. Например се казва нещо от вида на "обичайно/често тези хора не усещат еди-какво си". Но ние сме умни и знаем, че извън "обичайно"-то има и други, необхванати от тенденцията. Освен това, точно аспергер-ите са почти неразличими от всички хора и те с годините успяват да приучат някои сигнали и да ги разпознават, но в други, по-малко тренирани области, остават по-назад. Също така в някои ситуации разпознават някакъв сигнал, а в други - същият сигнал остава загадка за тях. Моят личен опит е, че като по-малък човекът не разпознаваше, че хората му се присмиват, и се смееше заедно с тях, докато не се зачуди защо не спират в някакъв момент и се запита какво всъщност става. И така полека-лека му обясниха и научи. В същото време същият човек е адски емпатичен и много добре усеща как се чувстват другите и улавя какво излъчват само като ги погледне - дали са на седмото небе или в някоя тъмна яма. И пак в същото време, този човек понякога възприема буквално нещата, които се казват, което пак разсмива бая народ. Да не ви обяснявам какво става, когато му зададат въпрос - само се сетете за Шелдън или д-р Бренан от "Кости" (както и доста от стажантите ѝ), отговаря буквално и изчерпателно точно на този въпрос, а в доста случаи всъщност въпросът е или израз на мнение от другата страна, или някаква закачка, или пък е с преносен смисъл.
Често, докато гледам Шелдън, Монк и Кости си мисля, че нереалистичното в тези сериали е това, че героите изобщо имат близко обкръжение. Истината е, че в истинският живот те са адски самотни и нямат толкова подкрепа - трудни са за изтърпяване и хората просто се уморяват. В случая с Моли - нейната супер сила е педантичността и свръх-ефикасността при поддържането на чистота и ред. За разлика от Монк и Кости, това не е умение, което си заслужава сериал, нито пък е обществено значимо, нито носи пари... Който е по-ангажиран със спектъра, знае, че тези "звездни" примери от киното и ТВ са голямо изключение и всъщност супер силата на повечето аспергери и високофункциониращи аутисти, всъщност е нещо неатрактивно, незначително и практически безполезно.

Книгата ми се видя тегава, всичко от гледната точка на Моли. Особено многократните описания колко обичала да чисти и как обичала работата си, сапунчетата и униформата.
Моли е с някакъв синдром - така е описана, но наистина е хубаво да се назове.
Престън дядо ли й е все пак? Май Да, но защо не го доизказа?!?
Моли си е за Панделата отвсякъде. Лъжесвидетелстване и бутна грешния човек в затвора за убийство. Едно е това с наркотиците, но Родни все пак не е убиец. Престъпно е. А и с това почистване и с възглавницата стана съучастник.
Джизел я подозирах до последно. Но Епилогът обясни защо Моли я спаси и защо е извън подозрение.
Луис Мигел го изписаха съвършен за Моли с чистенето, лъскането на обувки и лактите. Дааа бе, да. Много слаб момент.
А и появата на Шарлот си беше скалъпена. Идват Добрите!
Убиецът нямаше как да го заподозрем, защото за нея не се спомена почти нищо. Накрая - бам!
Краят ме изненада, да. То нали това уж е идеята - как характерите могат да изненадват. Наивна, не разбирала, а оплете паяжината за всички.
Научих все пак неща и от тази книга и не съжалявам.

Какъв е смисълът да се опитваме да отгатнем кой може да е убиецът, когато ще се появи герой от почти нищото, който не е бил част от историята?