Пак темата за вината

стана ми лошо само докато четох за това саморазрушително отношение към себе си...
и стига тия деца сте ги гласили да ви решават създадените от вас проблеми..

Научи се да обичаш първо себе си , постави се на първо на първо ямато и тогава ще почнеш да привличаш и по-добри хора в живота ти.

Не разбирам чувството за вина нито към бащата на детето ти, нито към нея.
Тя е малка и е най-нормалното нещо на света да иска да е с двамата си родители. Тя е дете - ти възрастен и отговорен за нея.
Той е упражнявал вербален тормоз и агресия към теб - какво да му дължиш на такъв? Раздели, полиция, събирания- не е здравословна среда за нея. Чудесно е, че живеете близо един до друг - така може да е ефективен родител, а не само уикенд татко. Толкова като жертва за детето.

И моят съвет е да продължиш с терапията си, да зачеркнеш бившия като мъж, да не говорим за “момчето”.
Не бих се занимавала с мъже изобщо, докато не се почувствам по-емоционално стабилна. Връзка “само за секс” не функционира от страна на жените вероятно в 98% от случаите.

Успех ти желая и здравословна доза егоизъм. Нека дъщеря ти види добър пример от теб, а не саморазрушаваща се майка.

Просто си казвай, че тези увъртяни мисли и чувства за вина, и всякакви разни там обяснения които си създаваш не са истински чувства и мисли, а са просто симптом на болестно състояние и са фалшиви, не по-различни от един сърбеж. Медикаментите обикновено помагат, ако няма промяна говори с лекар, ще ги сменят с други, кажи че искаш нещо срещу натрапчиви мисли. Опитай също да си създаваш занимания през деня вместо да седиш и да ги мислиш тези неща, нужно е да си отвличаш мислите, не да задълбаваш още повече в това кое какво и защо е.

И аз съм твърдо за намирането на работа,занимания,които да не позволяват потъването в саморазрушителни мисли.Винаги съм работира на пълен работен ден ,отговорна и сложна работа.Това ми е помагало в трудни моменти,просто не съм имала време за самоанализи и "чувства"

Първо БЛАГОДАРЯ на всички за добронамерените съвети и мнения!

Малко яснота да внеса - пишете да му простя. Аз отдавна съм му простила. Много бързо ми минава на мен. Нито му се сърдя, нито нищо и не го спирам да се вижда с дъщеря си. Просто имам чувство на дълг към него и към дъщеря си. Тя е на 9 години и много си го обича. Тя го обича много, а го вижда веднъж в седмицата. И двамата работим на по две работи. Една през седмицата и уикендите допълнителни доходи изкарваме на почасови договори. Та, имам си работа, даже две - все със хора, нося отговорност. Детето ходи събота на българско училище. Общо взето не е като от скука да развия тези депресивни мисли.

Не мисля да си оправям мислите с хапчета. Хапчетата се гълтат, за да се регулират хормоните, да не затъваш в супер мрачни настроения и паник атаки. Те не могат да ме променят като човек. Не могат да променят мисленето ми. Все пак в процеса на лечение се включва волята и личната мотивация на човека. Хапчетата са една патерица, дай Боже - временна! Терапевтката ми не смятам да сменям - за 6 месеца - тя, хапчетата, а и усилията и волята от моя страна, ме преобразиха. В началотото на лечението бях психически срината за първи път в моя живот. Сега съм доста стабилизирана в сравнение с преди. За първи път ми се случва такова нещо в живота. По принцип съм много позитивен и ведър човек. С малката постоянно бяхме навънка лятото сред хора, сега просто е студено.

Забелязах, че намесвате 21 век като фактор. Но на мен това не ми влияе. Това наистина са моите чувства, мисли и емоции и са породени дълбоко вътре в мен. Не са ми наложени от някакъв патриархален модел. Възгледите от край време са ми такива. Че без партньор се живее некачествено, за мен специално. За други е обратното. Всеки с потребностите си и особеностите си. Връзката с дъщеря ми е една и тя не може да измести връзката с партньор. Просто са различни. Имам приятелки и познати - звънкам и ще пия кафе с тях. Да, това ме зарежда, но не може да компенсира връзката с партньор. Сега съм 7 месеца сама. Преди съм била около година, година и половина сама. Не е нещо непознато. Но времето ми за семейство изстича и това ме депресира. Дори и да срещна партньор, който има дете - не ми е проблем. Важното е да стареем заедно и да се радваме на младите хора, идващи след нас. От друга страна - ето, аз имам предложение за семейство от бившия - бащата на детето, и аз отхвърлям това предложение. Това противоречие вътре в мен ме напряга. И не мисля, че хапчета биха помогнали, по скоро да си сменя психиката. Да съм непукист и егоист. Но е трудно.

Щом вътрешно толкова силно не искаш да се върнеш при него, определено се вслушай във вътрешния си глас.

Разбирам те, и за мен животът без любов е празен, може би това е част от вътрешна празнота и депресия, но не е правилно да търсиш какъвто и да е партньор задължително.

Не си поставяй това за самоцел, когато просто се пуснеш по течението нещата сами се случват.

Наскоро четох, че добра терапия когато се страхуваш от нещо (както аз от самотата) помага да си представиш и приемеш бъдеще , в което страхът ти се случва.И да видиш , че дори там може да си щастлива.
С дъщеря ти, ще минаваш през всички важни моменти в живота с нея.
Ще можеш да правиш неща, които харесваш и т.н.

Пък ако дойде добър мъж, бонус.

според мен, точно тези фикс мании за семейство на всяка цена, "че времето изтичало", привличат всякакви загубеняци..
да си с някой само защото те харесва или иска е тъпо...твоето харесване къде е? или от кал да е, мъж да е..

Говориш за себе си като нещо статично и непроменимо. А всъщност ние, хората, се променяме непрекъснато. Всяко решение, което вземем, или не вземем, ни променя, и вече не сме същите, каквито сме били, преди да ни се наложи да решаваме.

Друго - ние, хората, сме социални "животни" - ние съществуваме и имаме различно "аз" в зависимост от хората, които са около нас.
...
Аз с моя втори съпруг се запознах, когато бях на 37, влюбих се в него на 39, а бях с три деца. Не съм търсила любовта, тя сама ме намери.  Та няма невъзможни неща.
...

Всичко това го пиша, за да вземеш да се събудиш и да поработиш върху себе си. Самосъжалението ти е токсично.

С всичко съм съгласна освен да преминавам през всички важни моменти с дъщеря си. Тя не ми е длъжна с нищо. Аз трябва да съм нейна опора и тя да преминава през терзанията си с мен. Другото за мен е извратено. Майката на бившия ми - това момче, за което пиша, го беше превърнала в неин личен психотерапевт и го беше обсебила с нейните си драми и истории от миналото - това доста зле му влияеше на психиката и го е състарило доста.

Аз това с дъщеря си не желая да го правя. Редно е да минавам през важните моменти в живота с партньор или сама. Майките са за подкрепа, не да обсебят децата си и децата им да се чувстват длъжни и виновни цял живот. С останалата част от поста ти съм напълно съгласна на рационално ниво.

Sharky, радвам се че си срещнала любовта, оптимистично е да го прочета.

Чувството на вина не е на място в случая. Явно си чувствителен човек и имаш нужда от опора. Бившият ти мъж носи същата отговорност за вашата раздяла, каквато и ти. Обикновено не е точно по равно, но рядко само единият е причина.
Не дължиш на детето си идеално семейство, всеки родител така или иначе дава това, на което е способен. Вие сте способни на това, в това няма виновни. Ако е нужно, нека прекарва повече време с баща си, ти правиш достатъчно.
Намери човек, който те приема и обича, с болестите ти, с твоята чувствителност, с всичко. Ще срещнеш, има го някъде. Не бързай.

той искал, а твоето желание пак го няма..като безгласна буква се описваш
да не говорим, че да натоварваш бъдещо, хипотетично дете с отговорността за смисъла на живота си е ужасно токсично разсъждение..
нали вече имаш дете..къде ти е смисъла в живота с него? или само ако детето върви с мъж ще си доволна?
радвай се на каквото имаш, вместо да се фокусираш непрестанно върху неща, които нямаш..

Какво изтичащо време, на тази възраст доста хора тепърва се женят и раждат първите си деца. Нито пък има противоречие в това, че не искаш конкретен човек за семейство. Пак ще излязат старите проблеми и ти го знаеш, пак до същото положение ще стигнете с бившия.

 Партньор не означава просто да хванеш първия срещнат и да се мъчите да се търпите някак. Недей да приравняваш съжителство или въобще някаква уговорена форма на присъствие с партньорски взаимоотношения. Няма да получиш медал, нито ще те направи по-добър човек да убиеш всичко от себе си, за да се задържиш в проблематични връзки. С правилния човек няма да ти се налага.

Започва да ми се струва, че нищо не ти влияе и каквото и да се напише в темата пак у вас ще си остане същото, защото да ги изговориш всички тези неща ти носи удоволствие и ако промениш нещо това удоволствие ще секне.

Защо изпитваш вина? Ти си прекъснала връзката с мъжа си,а не тяхната връзка баща-дъщеря за да се чувстваш виновна.Нали се виждат,чуват се.
Техните отношения са си техни,твоите твои.Не ги бъркай.Един мъж може да бъде много добър баща,но лош съпруг.Както и обратното.Не си лишила дъщеря си от него.Напуснала си лично твоя токсична връзка,която няма как да не се е отразявало и на детето ви.Помисли си....Така е по-добре.От колкото всеки ден да вижда родители как се карат и разделят през месец.Така поне сте се разделили категорично,не по 100 пъти в годината,което е по-зле.Успех