Здравейте и преди съм пускала подобна тема. Ще се опитам да съм максимално кратка. Момиче на 21 години съм, 3 курс медицина. Тази специалност не ми харесва, не желая да пипам хора, да ги виждам голи, да им гледам различните здравословни проблеми. Не знам защо, гнус, непоносимост или нещо друго. Толкова много хора се борят, за да станат лекари, но явно не съм нормална в това отношение. Записах го, защото ме беше жал за парите, дадени за уроци, които не са малко. Надявах се в някакъв етап да ми хареса, но малкото ми студентски години бяха просто тъжни, непълноценни, не се чувствах в средата си. С посещенията в болниците тази години, осъзнах, че ако работя това до края на живота ми, ще ми е доста зле психически. Отивах на университет/болница, изключвах се ментално, прибирах се вкъщи и забравях, че изобщо съм студентка. На родители и приятели не съм споделяла какви неща уча, защото темата ми е неприятна и не искам да си припомням в свободното време. Сама съм си виновна, че не отказах, когато е трябвало. Но сега съм категорична, че не искам да си го причинявам.
Проблемът е баща ми. Това му е мечта да има доктор в семейството. Говори ми още от 2-3 клас. Не прие особено добре, че не искам същото. До последно се надява да размисля. Когато му заявявам категорично, че не желая, става раздразнителен и по-добре да не му се мяркам пред очите. Ако успея да се откъсна от тази професия, най вероятно няма да го преживее много дълго време и ще си развалим отношенията, защото го приема като разочарование и предателство. Аргументите му да продължа медицината са:
- конкурентоспособна и доходоносна работа - вярвам, че има за какво лекарските заплати да са по-високи, но не съм особено склонна да жертвам психическото си здраве за повече пари, особено като жена, на която й предстои да отглежда деца
- семейството ни трябва да има лекар с връзки - не съм от най-социалните хора и едва ли ще направя връзките, които му се иска
- престижност - за него фармацевтите (към което съм се насочила) са просто продавачи и ще падна ниско, ако го запиша
- по-висока социална класа - още от малка ми говори, че докторите са върхът на обществото и мястото ми е там
- много хора се надявали на мен, ще уморя семейството си, ако не стана доктор, защото всички останали са некадърници.
Доводите са много. Майка ми не се меси, защото не иска да има скандали. Моето притеснение е, че в случая изборът е между мен и него. Правилно ли ще е да бъда егоист или трябва да се жертвам за семейството ми?
Проблемът е баща ми. Това му е мечта да има доктор в семейството. Говори ми още от 2-3 клас. Не прие особено добре, че не искам същото. До последно се надява да размисля. Когато му заявявам категорично, че не желая, става раздразнителен и по-добре да не му се мяркам пред очите. Ако успея да се откъсна от тази професия, най вероятно няма да го преживее много дълго време и ще си развалим отношенията, защото го приема като разочарование и предателство. Аргументите му да продължа медицината са:
- конкурентоспособна и доходоносна работа - вярвам, че има за какво лекарските заплати да са по-високи, но не съм особено склонна да жертвам психическото си здраве за повече пари, особено като жена, на която й предстои да отглежда деца
- семейството ни трябва да има лекар с връзки - не съм от най-социалните хора и едва ли ще направя връзките, които му се иска
- престижност - за него фармацевтите (към което съм се насочила) са просто продавачи и ще падна ниско, ако го запиша
- по-висока социална класа - още от малка ми говори, че докторите са върхът на обществото и мястото ми е там
- много хора се надявали на мен, ще уморя семейството си, ако не стана доктор, защото всички останали са некадърници.
Доводите са много. Майка ми не се меси, защото не иска да има скандали. Моето притеснение е, че в случая изборът е между мен и него. Правилно ли ще е да бъда егоист или трябва да се жертвам за семейството ми?
