Здравейте, съфорумци🙂
Няма да крия, че преживявам тежки моменти от живота си в личните си взаимоотношение и затова чета и пиша тук в този форум🙂
Със сигурност всеки от нас се е чувствал като глупак поне веднъж през живота си. Как преодолявате чувството за самосъжаление и незначителност след това?
Няма да крия и личната си история. 14 годишен брак, пълен с любов,дете, разочарования, изневяра от моя страна, последвана от развод. Мъжът ми никога не ми е изневерявал ( а дори да е, никога не ми е давал повод за съмнение). Аз обаче, да, отначало беше само забавление, секс, в последствие влюбване от негова страна, после и аз се влюбих, 2 години мислехме, че е истинско, възхищавахме се на тази "истинска любов", докато в един момент съдбата ми помогна да открия "истинското лице"на този мъж. Той се оказа надменен и нарцистичен човек, накара ме да се почувствам като дърта глупачка без право на претенции (ама моля ви ке как мога да имам претенции аз за прекаленото му внимание към 20 години по-младите му колежки), като даже не съм женена да него. Да уточня, че преди това си "играеше" ( явно така се оказва) с мен на "семейство"- общи почивки с децата ни, с твърдението, че се чувства горд с мен, все едно че е бил с жена си. Знам, че е възможна криза на възрастта при него(на 45+ години е), но пак това са оправдания.
Как се справяте с разочарованията , как успявате да нямате очаквания ? Въпрос на късмет ли е всичко ( да попаднеш на "истински" човек, или ние сами ковем съдбата си и от нас зависи това?
Няма да крия, че преживявам тежки моменти от живота си в личните си взаимоотношение и затова чета и пиша тук в този форум🙂
Със сигурност всеки от нас се е чувствал като глупак поне веднъж през живота си. Как преодолявате чувството за самосъжаление и незначителност след това?
Няма да крия и личната си история. 14 годишен брак, пълен с любов,дете, разочарования, изневяра от моя страна, последвана от развод. Мъжът ми никога не ми е изневерявал ( а дори да е, никога не ми е давал повод за съмнение). Аз обаче, да, отначало беше само забавление, секс, в последствие влюбване от негова страна, после и аз се влюбих, 2 години мислехме, че е истинско, възхищавахме се на тази "истинска любов", докато в един момент съдбата ми помогна да открия "истинското лице"на този мъж. Той се оказа надменен и нарцистичен човек, накара ме да се почувствам като дърта глупачка без право на претенции (ама моля ви ке как мога да имам претенции аз за прекаленото му внимание към 20 години по-младите му колежки), като даже не съм женена да него. Да уточня, че преди това си "играеше" ( явно така се оказва) с мен на "семейство"- общи почивки с децата ни, с твърдението, че се чувства горд с мен, все едно че е бил с жена си. Знам, че е възможна криза на възрастта при него(на 45+ години е), но пак това са оправдания.
Как се справяте с разочарованията , как успявате да нямате очаквания ? Въпрос на късмет ли е всичко ( да попаднеш на "истински" човек, или ние сами ковем съдбата си и от нас зависи това?
Не знам дали важи за всички, но при мен самоусъвършенстването работи. Сега който ме чете, а и аз като се прочетох, верно звучи много клиширано и като преписано от ония книжки за личностно развитие, но повярвай без даже да съм чела подобни и да съм се водила от определени автори, когато вътрешно осъзнаеш, че трябва да се промениш, действаш, научаваш се... 
