Много имам нужда от съвет ...

Ще свикнеш мила!
Ще е трудно,но ще свикнеш,ако не го направите след време ще се обвинявате!Той тебе и ти себе си,защото парите са основателен фактор,за това той да замине!

Аз ще пиша от гледната точка на дъщеря. 
Моят баща е бил на кораб през повече от половината ми живот.
Спря да плава, когато бях на 15 год.
От самото ми раждане го е нямало.
Първото му заминаване след като съм се родила е било след моите 2 месеца.
Как майка ми ме е гледала - тя си знае.
Баща ми правеше курсове минимум от по 3 месеца.
Най-дългия му и последен рейс беше 17 месеца /ако се не лъжа/ и след това спря да плава /на тези, които са от Бургас - Океански риболов им говори достатъчно/.
Така или иначе аз станах човек.
И не мога да кажа, че не ми е липсвал. Но го приемах за норчално. Такъв беше живота при родителите ми.

Истината е, че когато се разведох и трябваше да се изнеса от дома на съпруга си се обърнах към майка ми да я питам аз като малко детенце как съм понасяла липсата на баща, за да знам или поне да предполагам как ще го преживее собственото ми дете. Отговора на майка ми беше: "ми никак, държеше си се нормално". Очаквах да ми каже, че съм плачела насън, че съм се разстройвала... но това ми каза. Сина ми е на 4 и половина. Аз на неговата възраст помня детското костюмче с плодчета отпред, което баща ми ми беше донесъл от Мексико  . Това е.

Само знам, че се иска сила. Бъдете здрави.
Каквото и да изберете  вие сте семейство. 

п.п. тук има доста съпруги, майки и дъщери на мъже, работещи далече от дома - не бих искала след 5-10 страници темата да стане нечетяема   

Pipinka,трудни ми е да ти дам съвет.. но мога да изкажа мнение . Хората са разли4ни.Ако мисли6 4е не може6 да издържи6 без съпруга си...6 месеца,то 6те ти е много тежко.Аз бях тази която пътува6е и носе6е парите в семейството.един вид бях"главата" на семейството И ние имахме заема...полу4их предложение и договори за Скандинавските страни...това бе6е 1989 г, и си казах 4е 6те поработя 2-3  годинки и 6те спра да пътувам....и от там се тръгна  и не се спря.Спрях се 4ак 2005 декември.

Раздялата  на4алото бе6е много тежка и за двама ни,понеже бяхме младо семейство. А синът ми зверски ми липсва6е..и съм плакала като ку4е сама в стаята си за малкия.Гледах му снимките и ревях  много...    Оставих го когато бе6е на 4 годинки,и по4нах да пътувам.4увтсвах се ужасно,но в съ6тото време правих пари които мъжът ми тогава  за 1 година не може6е да направи.

И той самият хем иска6е да сме заедно ..хем  пък и да не спирам да пътувам и да нося пари.Така бях раздвоена по едно време, 4е не знаех какво да правя  Но ве4е някак си бяхме  свикнали да разполагаме с пари...и ако спра  изведнъж да пътувам,то зна4и да сме само на мъжът ми на заплатката...което  доста ни упла6и  ...6те6е да е много трудно,може би е трябвало да опитаме,но ве4е е късно  а и аз не съжалявам за ни6то.тък като това е минало и е зад гърба ми.

 Какво да ти кажа...носех пари,но изгубих семейството си. След 17 години брак се разделихме,и то не заради някой или някоя си ...а заради това 4е се бяхме от4уждили ве4е последните години  един от друг...той си бе6е свикнал ве4е сам...и аз  бях свикнала сама.Накрая за добро и на  двамата се разделихме много цивилизовано и като приятели.Синът ни бе6е ве4е голям..така 4е не страда6е от раздялата.Доста добре ни разбира6е и двамата.
Но пак ти казвам..хора разли4ни.Ситуацията не е лесна...Обсъдете го добре,понеже тръгне ли се по 4ужбините на работа...трудни се спира ...заради парите.Ако сега е трябвало да избирам пак..ще избера семейството...а не парите
Желая ти успех 

Аз вече писах, но се сетих за още нещо... Ако може да се откаже по всяко време, защо не го направите само пробно, да кажем за 6 месеца. Тогава ако ви е много трудно, той може да се прибере....Мисля, че е важно, когато имаме възможности да ги използваме, а не после цял живот, ако имa финансови трудности, да ти се натяква че зареди теб не сте се осигурили. Съгласна съм с това че такъв вид съжителство не е за всички, но докато не го изживеете, никога няма от опит да знаеш дали е правилно или не за вас. Все пак става на въпрос за няколко месеца или 2-3 години, не за цял живот! Пак ти пожелавам успех!

Не съм чела предните отговори, но в ситуацията няма нищо страшно  .
Съпругът ми е капитан и от пет години живея така-не е лесно, но не е невъзможно. Децата не разбират и не усещат като нас-за тях времето е с други измерения. НО контактите ми сочат, че има два типа моряшки съпруги- такива които могат да живеят със себе си и такива, които тотално не могат. Преди да изпратиш съпруга си трябва за себе си да решиш дали си готова да останеш сама и  сама да се грижиш за детето Ви. Защото, който каквото да ми говори- да лежите двамата с висока температура и по стечение на обстоятелствата всички близки да са ангажирани/дори и да са най- всеотдайните роднини- може да им се случи/ не е никак приятно.
И все пак- не се умира  . Най- много да се изненадаш от себе си  !

Знаеш ли трябва много добре да помислиш.И моя мъж замина уж за малко докато се вдигнем на крака финансово,но тръгне ли веднъж човек спиране няма ,все е за последен път.Парите които взимат в чужбина са доста повече от тези тук и това ги съблазнява доста.

Говорихме си със съпруга ми за вашия случай. Всички хора са различни и по различен начин приемат разделите. Но това което каза мъжът ми е "Никакви пари не могат да заменят това да съм с вас". Пари винаги мога да се изкарат, може да е по-трудно в България, но лично за мен си заслужава. Но аз съм човек който се разболява при раздели. Мисля, че не е вярно, че бащата не липсва на децата... дори според някой те да се държат нормално, какво става в  душите им само те си знаят. Никой не може да ти даде съвет, защото хората са с различен темперамент, но трябва да решите кое е истински ценно за вас парите или това да сте заедно.
Някои от другите пишещи жени са ти писали, че е трудно когато детето ти е болно и да нямаш пари...но аз ще ти дам още по апокалиптичен пример-никой не знае кога ще си тръгне от тук и не знаете още колко години ще сте заедно...използвайте ги...

Абсолютно съм съгласна с теб, преди време изпратиха съпругът ми командировка за 10дни и двамата преживяхме този период много тежко, дори след като се върна от ком.си намери нова работа  с изричното условие да не пътува .По ирония на съдбата от старата фирма му предложиха увеличение на заплатата за да не напуска и сега е на старата си работа  за повече пари и без командировки. Направо си звучи като виц, но аз съм безкрайно доволна от това стечение на обстоятелствата . Моят съвет е да попиташ себе си дали ще издържиш и как  ще се отрази това на теб и детето.

Не бих се съгласила в никакъв случай. Няма сума, която да компенсира времето, в което аз ще съм самотна и нещастна (колкото и да се караме и да не се разбираме с него), а децата ще растат без баща си. Парите са средство да живеем, а не самоцел... За мен е направо абсурдно да се поставят на кантар от една страна парите, от друга- семейството.

Съвет не мога да ти дам. Както са казали и преди мен- хора разни, с различни разбирания и различна душевност.
Като опит мога да споделя тези неща:
1. Най-трудно е да спреш. Хванеш ли се веднъж на хорото, все ти се иска да изкараш още някой лев. И накрая вече не можеш да си намериш място, защото никъде не се чувстваш у дома си.
2. По стечение на обстоятелствата познавам доста хора, повечето 40-50 годишни, които са прекарали живота си разделени, защото единият пътува в продължение на години. Нито едно от тези семейства не оцеля. Когат дойде време пътуващият да спре да пътува, установиха, че вече нямат нищо общо помежду си.
3. Преди години на мен самата ми се наложи такава раздяла. Аз тука, той в чужбина. С уговорка за 5 пет месеца. Щях да пукна, но и с дума по телефона не показах, колко ми е зле. Нали имаше обща цел. Накрая излезе, че въобще не ми е пукало за него. Освен това само за 5 месеца се върна един непознат, а бях с този човек от 8 години.
4. Сега ако имам избор- никога не бих се съгласила. Има работа и пари и в България. Може да е по-трудно и по-бавно, но ги има. На първо място е семейството, без значение дали ще си изплащам жилището 5 или 25 години.

Уф, кофти избор. Когато бях на 4 баща ми замина за 2 години, през които се е прибирал за по 2-3седмици 1-2 пъти годишно. Чесно казано нямам особени спомени да ми е липсвал, обаче като се върна с мама платиха кредита на апартамента, купиха си нова кола и т.н. Нищо не помня и не би е било зле. За мама незнам ,баба и дядо и помагаха много и сигурно не и е било лесно, но никога не го е показала. Ако има кой да ти помага защо не, не вярвам за 2 год. да се промените толкова, че това да е повод за раздяла 
Ааа и при днешните комуникации 

Аз не бих се съгласила, трябва да умираме от глад, за да се навия. Парите са важно нещо, но не съм създала семейство, за да съм сама половин година и децата ми да забравят баща си. Никой не може да ме убеди, че за това време хората не се отчуждават. За първите шест месеца сигурно не, за вторите може би също, но като се заредят три-четири години така и всеки свиква да живее сам, другия става един непознат, с който имате общи деца. Не, благодаря, предпочитам да се поограничим за туй, за онуй, но да празнуваме рождените си дни заедно и когато си тръгна от работа да знам, че ме очаква вечерята, която ще споделя с тях и леглото, което ще споделя с него.

Не, не го пускай! Хляб и сол да ядете, но заедно. Тук съм видяла доста драми на разделени семейства, заради уреждане на статут.

Пък и на мъжът ти колко ще му е мъчно- ти поне ще си с детето и обкръжение. А и като се върне, ще му е трудно - професионално и всякак. По- добре да гради някаква кариера, та било и за по- малко пари,там, където мислите да живеете занапред.

Моят баща също е моярк, всичко е направил за нас и семейството. Въпреки разделеите,  винаги е имал много силно присъствие и е бил голям авторитет, но те с майка ми си знаят. Тогава не съм го разбирала.

Ще си позволя да изразя несъгласие с мнението, че човек толкова се променя за година-две, че свиква с повече пари и не може да се спре. Аз мисля, че разстоянието може да сближи двама души, да опознаят страни от себе си които не познават, ако се гледа позитивно на тaкова предизвикалтество. Ако човек се промени толкова много за толкова кратко,то те не са се познавали добре, човек най-добре се опознава в трудност. Ще дам пак пример с баща ми( знам че има различни хора)-той е човек домошар, ние сме били винаги най-важни за него, когато преди години започна да пътува навън го направи, за да сме добре и само за няколко години,за да платим заемите. Зависи с каква цел човек отива, ако си знае, че е за малко с някакви граници, тогава няма проблем да се върне и да си прoдължи живота напред. Но ако е от лакомия, ако е да имаме повече от съседа и т.н тогава човек колкото и да има, никога няма да му е достатъчно и няма да е щаcтлив. Татко си дойде почина си за няколко месеца, настрои се пак на Бг вълна и тръгна отново на работа.  Защо не се поcтавим за момент на страната на съпруга, който има шанс да осигури семейството си, да постигне нещо повече, може би това да му е тайна мечта и надежда?! Все пак се споменава че е за елитна професия, на колко от нас или нашите мъже имат такава възможност. Как той се чувства, ако вместо разбиране се правят драми, поставят се ултиматуми и др. Ами тогава  какво остава?! Не вярвам, че така се гради семейно щастие ,когато единя се налага над другия...Мисля че наистина малко се драматизира в случая.