ОСИНОВЕНИ,време е да кажем нещата такива,каквито са!

Дива-не, напълно разбирам какво чувстваш, защото много дълго и аз преживявах същото. Знам, че смелостта да заговориш за това с майка ти е равносилна на това да преодолееш себе си. Трудно е, но аз за себе си разбрах, че нито мама, нито аз ще съумеем да подтиснем страховете си, ако не говорим за това. "Скриването" на истината, не скрива болката от нея.
Ти най-добре познаваш своите родители и най-добре знаеш как да започнеш този разговор. Първата дума е като първата крачка- и най-смелите пътешествия започват с нея. Опитай се да обясниш на майка си, че само като говорите за нещата, бихте могли да си помогнете взаимно. Искрено ти желая този разговор да се случи и двете да се почувствате по-спокойни и сигурни  .
Иначе нейният страх, който е и страх и на Fusii, и на моята майка, а и на всички мами, осиновили дечицата си, ще го има винаги. Ще ги има и нашите опасения и страхове. Както казва Мираетта, просто проявленията са различни. Важното е да не ги оставяме вътре в нас, защото могат да ни опустошат.

 

Момичета, доста ми е неудобно да навляза във вашата 'светая светих', но тъй като тази и подобни теми са един от най-големите ми учители, много искам да ви попитам нещо важно за мен и дъщеря ми.

Ако (хипотетично) се окаже след време, че вие произхождате от етнос, различен от българския и родителите ви са знаели винаги това - какво бихте предпочели, от позицията ви на големи хора - да сте узнали от тях тази истина или това би ви наранило допълнително. Бихте ли предпочели премълчаването на този детайл?
Кое е по-важно за вас, истината, макар и болезнена или милозливата лъжа?

Петя аз бих предпочела родителите ми да ми разкажат всичко за произхода ми.След като почне истината,тя е или цялата или нищо.
Ако преди това си възпитаме децата,че няма разлика кое дете от какъв етнос е,не виждам какъв ще е проблема ни да говорим открито с тях.
Те децата ни сами ще ни подскажат начина и това как да стане.
Та нали аз почнах сериозния разговор с моите мама и тати, и  исках цялата истина независимо колко болка може да ми причини на мен или тях.
Това е моето виждане.
Бъдете здрави.
 

Бих предпочела истината. Цялата истина, колкото и болезнена да е за мен (нямам предвид болезнена, защото съм от друг етнос, а изобщо).
Мисля, че само ако знам истината за себе си докрай, ще мога да бъда достатъчно силна, за да се справя с всичко, което би могло да се появи като следствие от нея.
Противното би ме правило уязвима. Тайните, независимо какви са те, ни правят слаби и уязвими.

 

 Абсолютно прави сте, аз също мисля така- "всичко или нищо", отлагането само усложнява нещата, трудно се скрива такова нещо!

Благодаря ви от сърце!!!

Никога не съм се съмнявала в това. Макар и по други поводи и мен са ме лъгали или да речем...скривали истината, познавам усещането за предателство...
Но колебанието, че това може да е моята вяра, а не нейната, ме накара да се обърна към вас.

Вече нямам никакви съмнения! 
Знаете ли колко сила можете да давате!

Май колкото повече житейски опит трупам,осъзнавам,че истината е за предпочитане пред всяка благородна лъжа или желателно смекчаване на обстоятелствата.Според мен детето трябва да я научи от родителите си-това само би затвърдило доверието му в тях.
В интерес на истината,едно от първите неща,които питах майка ми е за етническия произход-дали е възможно да съм циганка(макар поне визуално да нямам нищо общо с този етнос).Тя ми обясни,че знае произхода на БМ и е сигурна,че е българка и,че момичето е казало пред юрист консултката на АГ-то,че и бащата е българин.
Все пак смятам,че е добре осиновеният да знае за етноса си,тъй като от моя близка чух реплика от типа "Ама ти откъде знаеш,че си българка,на една моя позната и пробутаха циганче"..
Замълчах си,но си казах мислено: "Ти ли знаеш по-добре или родителите ми"...
Факт е,че хората,макар неумишлено правят изказвания,способни да те наранят.Доколко е неумишлено-мислила съм доста и смятам,че подсъзнателно не е съвсем.Знаейки,че си осиновен някои започват да се чувстват като аристократи пред теб,имайки преимуществото да знаят кои са кръвните им роднини(та дори да са алкохолици или престъпници),което им насажда фалшиво чувство на превъзходство.В моя случай този въпрос ми зададе човек,който не е постигнал и на половина това,което съм постигнала аз в двойно и тройно по-краткия си живот- дори ако говорим единствено за образование и кариера,нито с ръка на сърцето можеше да каже,че произхожда от добро семейство.Но думите му прозвучаха високомерно.Добре е осиновеният да има пълно доверие в родителите си и да се чувства уверен,за да се имунизира в такива ситуации.За съжаление те няма да липсват.
Все още обществото ни не е достатъчно помъдряло и порастнало,за да приеме безкористно,че ние не сме хора "втора ръка".Грубо е,но в някои закостенели мозъци все още се таи дискриминация към нас.Аз лично се старая да се абстрахирам,защото откъдето и да го погледнеш е ужасно глупаво.Всички сме хора под слънцето,родени сме по един същ начин и така ще си отидем.Всичко друго е обстоятелства,обстоятелства и пак обстоятелства,които в един момент губят смисъл и остава единствено факта какво сме дали на света и дали достойно сме изживели живота си.
Fussii,доста коментирахме това колко сме различни и аз отново ще вмъкна това в контекста,за да се изкажа и по твоя казус:аз никога не съм се сковавала да попитам нещо.Не питам не за друго,а защото за мен няма никакво значение.Дори на моменти се изненадвам на себе си до каква степен вече и не изпитвам любопитство относно БР.В мен няма чувство на поттиснатост или страх да не нараня родителите ми именно поради тази причина.Щастлива съм,че намериха и път към човека,който съм избрала за спътник в живота си,приеха го,както и той тях.Това ми създава допълнително чувство на пълнота и сплотеност.Ценя това,което имам и не съжалявам за другото,което съм "изгубила".Моето семейство е моята крепост.Нищо в него не ми липсва и вероятно заради това не бих търсила нещо при чуждата жена(затваряла съм очи и съм си я представяла и наистина изпитвам чувство на отчуждение спрямо нея).
Fussii,детето ти е мъничко и главен фактор във формирането му като личност ще изиграят твоите присъствие,любов и възпитание.А щом си задаваш тези въпроси и се терзаеш над тях,аз съм сигурна,че ти си истинска майка.В многоспектърния смисъл на думата.Мисля,че все пак сърцето ти ще е главен съветник,по-добър от всякакви странични мнения и съвети,защото за мен правия път към едно дете-това е  обичта

Ох и аз се извинявам че се намесвам, но точно въпросът на Дар за мен доста ме тормози напоследък, а ето, че и Бианка малко или много ме хвърля в съмнение.
Всъщност, мога ли да попитам, дали някой от тук пишещите осиновени e от цигански произход? Ако му е неудобно може да ми отговори и на лични. Не е любопитство, просто бих помолила осиновен с цигански произход да отговори на въпроса на Дар за мен. Благоря и още веднъж се извинявам, че се намесих в темата

Doni na Moni,аз съм склонна да мисля като Miraetta по отношение на твоите страхове.
Едва ли би могла да заличи от паметта си факта,че е дала живот.Но пък едва ли би искала за нея да се разчува нещо,което е желала така усърдно да прикрие навремето.
Човек,който оставя детето си заради морални скруполи,финансови причини или нечий натиск е просто един слаб човек,неспособен да се бори с повратностите на съдбата.Дори след години се съмнявам един такъв човек да достигне до кой знае какво духовно или емоционално израстване и да се превърне в силна личност.Тогавашните момичета,които са изоставили децата си навярно сега просто са едни най-обикновени домакини,на които разкриването наподобна тайна би им коствало прекалено много.Най-малкото-авторитета и уважението на околните.Колкото и голям да е срамът от подобна постъпка,убедена съм,че те го мъкнат като кръст на плещите си едва ли биха желали да се разбира.Дори вероятно не толкова от чувство на вина,а от срам.За да изоставиш детето,откъснало се от собствената ти плът тогава,когато то е толкова беззащитно би следвало освен слаб да си и голям егоист,защото в този момент ти мислиш за себе си и само за себе си,дори превъзмогваш майчинския си инстинкт,природата си и то от егоизъм да излезеш сух от попарата,която си забъркал.
А ако наистина някоя жена е съжалила,то с любовта на която само майка е способна би обърнала целият свят,за да търси и открие рожбата си,служейки си с всякакви средства-законни и не дотам  законни.Обаче всички ние осиновени тук сме жив пример,че това просто не се случва
Фоксче, в какъв смисъл те хвърлям в съмнение?

Бианка, съмнението ми е, как би се почувствала например ти в този случай, ако майка ти беше ти казала "Да, циганка си"? И след това цял живот как би се чувствала?
Затова и молбата ми е, ако има такъв случай сред осиновените, той/тя да сподели.

Фоксче,за съжаление въпроса е прекалено специфичен и понеже няма общо с моя случай не мога да се изкажа на база личен опит,а ако се опитам да си представя ситуацията едва ли бих ти била полезна
Да си призная-когато зададох този въпрос на майка си,мисля,че предварително бях уверена в отговора,иначе ако трябва да съм честна-може би щеше да ме е страх да попитам.Не,че има нещо кой знае колко шокиращо в етноса,но предполагам едно е да правя догадки,а друго-да съм вътре в ситуацията...
Но все пак ако бях от различен етнос щях да искам да знам това именно от майка си,за да мога да се науча да живея с тази мисъл.

Благодаря ти за искреността, Бианка 

За нищо 

Случва се, Бианка, случва се. Друг е въпросът дали това, което я води е, както казваш, "любовта на майка". Споделеното от Дони за нейното братовчедче  е показателен пример за това. Ако мислеше първо за детето си, което прави една майка, не би  подложила Светли на подобен стрес.
В моя коментар пък ви споделих за срещата на моя близка приятелка с БМ. В момента БМ присъства в живота и ненатрапчиво, но бих казала с любов (доста се чудих дали точно така да го нарека, но все пак мисля, че е точно това).
Два  случая, които показват, че никой от нас не би могъл да знае какво го очаква, когато утре слънцето изгрее.

 

Здравейте,
Извинявам се,че задавам въпрос,който не е по темата...
Но накратко...моята най-добра приятелка съвсем наскоро разбра че е осиновена (на 21год.).
Твърдо  е решена,че няма да каже на  "осиновителите си" (поне за сега),че знае истината,защото според нея това мн ще ги нарани!Но в същото време иска да намери биологичните си родители,най-вече поради факта,че се надява да има братя и сестри!!!
Много бих искала да й помогна,защото тя просто не знае как да ги намери,от къде да започне...Вие можете ли да ми отговорите КАК???Или да ми кажете къде да прочета повече по въпроса...

Благодаря!