ОСИНОВЕНИ,време е да кажем нещата такива,каквито са!

Здр Венета,

и аЗ съм едно от порасналите осиновени деца. Колко ли ви е трудно на вас маиките ни, не мога да си представя, но си спомням колко и беЩе трудно на моята мама. Толкова всеотдаина жена, все оЩе не съм среЩала преЗ живота си като нея. Но истината, която и тя не иска да приеме, ье нас всеки път Ще ни боли, но може би тя не раЗбира, ье таЗи болка няма ниЩо обЩо с нея, а с всиьки други ограниьени хора, които се опитват да ви открекат като наши истински родители. За нас истината е една, но болката си остава. Нека не се страхуваме, ье таЗи болка е помежду нас, поне при мен не е така. ТаЗи болка просто е помежду мен и мама, ЗаЩото ако не споделя на нея на кои друг, та аЗ си нямам никои друг.
Ако си мислите ье вие мамите можете да скриете вашата болка от нас, донякъде се Заблуждавате, ние може би ви поЗнаваме най добре - ние вашите деца, които сме прекарали целият си живот с вас.  (Ето Затова винаги е ставало на моята  , докато бях малка)

ОБИЬАМЕ ВИ И ВИ РАЗБИРАМЕ

     

Капка, благодаря, че те има във форума. Ние, мамите, искаме да поемем цялата болка върху себе си, но не сме в състояние. А когато прочета такива думи като твоите се чувствам много по-значима и полезна в живота на децата си.
Разплака ме, добре че всички около мен още спят.
Благодарностите ми се отнасят и по повод писаното от теб по другите теми.
За теб и прекрасната ти майка:     

Капка благодаря ти от сърце за прекрасните думи!Наистина ми стана по-леко на душата!

Специално за госпожа Недкова,

Разбира се, че си даваме сметка за вашите трудности, та нали вие сте нашите майки - познаваме ви отлично. а и ние сме майки вече!

По същия начин обаче за мен стои въпросът със спечелването на любовта въобще на всяко дете - независимо дали е рождено или осиновено.

Защо мислите, че рождените майки също не правят всичко възможно да спечелят любовта на децата си? Или мислите, че те някак си го правят "естествено", докато вие "полагате съзнателни усилия"?! От собствен опит твърдя, че има моменти, когато рождените майки полагат големи усилия да си изтърпят детето, а също да го насърчават, да го вдъхновяват, да прощават и т.н. както си знаем - безкрайната майчина участ. Абе, борба си пада и още как!!

Но за мен любовта (майка-дете) е безусловна. Ако разбера, че майка ми е "полагала усилия" да спечели любовта ми (това предполага определен умисъл, постановка, сценарий, и т.н. ),  това би разбило на парчета отношенията ни.

Съветът ми към вас осиновителките, които ни наглеждате как се справяме в тази тема, пък току ни дадете някой ценен съвет, за който направо не сме се сетили още  , е:

ОБИЧАЙТЕ СИ ДЕЦАТА БЕЗУСЛОВНО.  И ако може без толкова борба и усилия. Любовта, ако я има, е толкова естествена и лека за изразяване, като ходенето - нали не мислим за всяка наша стъпка? И моля, намалете съмненията, имайте повече увереност в себе си, а и в децата си. Ние ви обичаме - вие сте нашите единствени и с нищо незаменими майки.

А иначе и моята майка беше същата като на Капка - всеотдайна, прекрасна. Но и тя, милата, се престараваше понякога. Напълно излишно - аз си я обичах БЕЗУСЛОВНО и винаги ще я обичам.

Госпожо Недкова, дано не съм ви засегнала с нещо - сигурна съм, че сте чудесна майка.  И дано съм успяла да се изразя правилно, та да не ме разкъсат мамите.

Здравей Мина,не си се изразила погрешно и по-скоро ти си ме разбрала неправилно.Аз не искам да обвинявам вас нашите деца че се чувствате зле от това че сте били изоставени и лъгани години наред!Нито затова,че искате да откриете корените си,просто изразих чувствата си.Никога и по никаква причина няма да натяквам на детето си ,че съм правила усилия да го обичам защото това не е истина.От първия момент когато го видях се влюбих безумно и съм благодарна на Бог че ме направи майка точно на това дете!Не искам да кажа че на биологичните майки не им е трудно просто в двете ситуации нещата са различни.Детето ми беше на 8 месеца когато си дойде в къщи ,беше свикнал само с лелите в дома и никога не беше излизал на вън.Аз го галех и целувах говорех му че съм неговата мама а той не ме познаваше.Ти си права че не се полагат усилия ,нужно е огромно търпение да го изчакаш да отвори сърцето си за теб.Но повярвай ми сега когато силно ме прегърне и целуне аз се чувствам най-обичаният и щастлив човек на света!Мина не исках да давам съвет просто исках да споделя чувствата си.

Венета, 

Лесно е да обичаш някой, който е добричък и послушен. Но истинската любов,  онази даващата, всеотдайната,   нищо неизискващата, тя обича винаги! Дави се в сълзи, преодолява разочарованието и продължава да дава! Мами,      

Момичета,

 
Примирете се.
И по пет деца да отгледатете, и баби да станете, мами на по 2 месеца ще ви четат морал ....
Нямате .... права ...

Имате 3 минути за душата.
Дано по време на песента не влезе някой ...


http://www.youtube.com/watch?v=u8Dcj56wARM&feature=related

Поздрав за всички

Връщам се от отпуска - не изчетох всичко, а и съм още отпускарски глупава...

Имам само един въпрос, насочен към пишещите, които са губили родител. Това за мен отчасти се доближава до болката на нашите деца.

Хора, на вас раната минава ли ви??? Само аз ли съм такъв мрачноглед тип... Ако не - как очаквате раната в душите на децата ни да мине... или да я забравят... или да свикнат да живеят с нея... 10 години откакто съм с един родител... болката не ми е минала, ама хич... Няма ден, в който да не се сетя за татко, няма ден, в който да не ми спре сърцето, ден, в който да не ми се напълнят очите, както в момента. Оставям настрана мислите, себеанализите, какво би било ако...Това не значи, че съм мрачна личност, напротив - тези, които ме познават, вероятно биха казали че съм весела, енергична, постоянно съм усмихната...

За мен болката на детето ми е даденост - не бих се заела да я лекувам. Моля се, когато порасне, да ме допусне да поплачем заедно когато го заболи, да се прегърнем, просто да си постоим... ако ми позволи това, значи съм си свършила работата като родител.

А иначе - той, добър, лош, сърдит, гневен аз съм му майка - иска, не иска - това е положението - обичам го всякакъв  .

Фуси, аз мисля, че е не толкова загубата, колкото отхвърлянето, липсата на бич е проблема на нашите деца. Мисля си, че това е причината колкото и да повтарям, че много ги обичам те да искат още. Когато отиваш при Бог не въпрос на личен изор. когато жената, която те ражда си отива е въпрос на личен избор. мнго вярваш, че можа да излекувам тази болка. Сега не зная дали мога. Сега само давам любов. Прегръщам ги и се чувствам така сякаш излъчвам любов, сякаш сливам енергията си с тяхната. Страхувам се от тяхната болка. Искам да я няма.

Fussii ,
загубата на близък не се преодолява, защото тя не е болест, от която се очаква човек да се "оправи". През петте години, от както мама почина, не е минал и ден, без да мисля за нея. Понякога болката от липсата е почти физическа. Липсва ми във всеки един момент. За себе си разбрах едно - времето не е в състояние да заличи болката и липсата. То само притъпява до някъде, но не заличава. Просто се научаваш да живееш със загубата...някакси....
Друго искам да ти кажа,  Fussii.
" Той е добър, лош, сърдит..." - радвай се, че е такъв! Сега му е времето! Сега, когато е малък, когато не мъкне камари багаж. Сега, когато никой не очаква от него да е силен, да е мъж, да е глава на семейство, да се справя с житейски несгоди. Сега е точното време, за да отработи болката, да я изплаче, да я прегърне и да продължи да живее....
След загубата на майка си, аз бях гневна, отвратителна. Мразех себе си, мразех и нея, защото ме напусна. Беше ме яд на целия свят. Това беше период, който отмина с времето. Но периодът беше неделима част от моя начин за отработване и приемане на загубата.
Същото става и с детенцето ти.
Представи си другия вариант - зрял мъж, който не е имал възможността на детето ти. Който е научил истината в момент, в който вече има семейство, служебно положение и куп ангажименти. Тогава той не може да си позволи слабост, не може да си позволи да се върне назад към нещо, което му причинява безкрайна болка  и разклаща из основи цялата му същност. Тогава болката се опакова грижливо и се скрива още по-дълбоко. Защото той не е имал шанса, който има твоето дете.


Щом си достигнала до тези прозрения, работата ти е наполовина свършена. Ти си прекрасен родител!  Прегръщам те!

Защо ти хрумна този въпрос точно в тази тема?

Тази година станаха 19 години, откакто татко си отиде. 13 от тях мисля, че не го пусках... като теб. Всеки ден, ден след ден... но най-обвързващото, това, което казваш, че може би ни доближава до загубата на децата ни е, че не се простихме с добро.
Имаше какво да си кажем, а не го направихме. Основно аз.
Та това усещане за вина, яде повече от болката от загубата. Защото, замисли се... тази болка си е своего рода егоизъм. На нас ни липсва някой, липсва ни присъствието му, защото ни е давал нещо - усещане за обич, за сигурност, за каквото и да е...

Не знам, но като се замисля, нужно ли е да разбираме защо някой го боли?

Но честно казано, някак ми се струва рано да вменяваме на такива малки деца, усещания, които така или иначе ги чакат в бъдещето. Когато дойде времето за болката, то не пита. Така те помита, че нямаш време да си задаваш въпроси. Е, ако има нещо, което може да помогне тогава, то е силата. Дали сам ще я намериш в себе си, дали ще я споделиш с някой друг, но е абсурдно, да очакваме, че няма да ни боли от раните на децата ни.

    Все си мисля, че ако моите родители бяха събрали кураж , да ми кажат истината .... нямаше да бъда "пометена", вероятно щях да гледам на "нещата " като даденост и нямаше да има никакво объркване...

Не се питай ,недей....Утре е рожденният му ден.16 години се опитвам да се убедя, че съм го преодоляла.Днес е Кръстовден. Тогава си понесох кръста.Май ще е до гроб.Знам , че съществува в паралелен свят. Знам , че е добре.Как да кажа на сълзите си да спрат?
Загубих майка си. Мисля, че родителите си отиват за да "пораснат" децата им. Това поне дава някакво логическо оправдание на смъртта. На физическата.
Не  съм за тази тема, извинявайте, беше спонтанен отговор.