ОСИНОВЕНИ,време е да кажем нещата такива,каквито са!

 



 

много те прегръщам

нямаше ме на нет за малко, липсвахте ми момичета

след няколко дни ще съм по-свободна и ще ви напиша повече

   Отново съм в депресия.Ей така ме хваща от нищото.
 
           Замисля ли ли сте се дали не сме по-ревниви,защото имаме някаква травма,страх от изоставяме
           Изпадам в крайности,понякога съм много добра,друг път ужасно злобна Дали пък не съм резултат на някакви противоположности
           Не обичам рождения ми ден,винаги искам да го прескоча,плача без причина.
           Уф,трябва да се хвана сериозно и да ги намеря!!!

Нищо адекватно ни бих могла да кажа освен - 

Дива-не 

Не знам дали сме по-ревниви заради първичната травма, причинена от изоставянето ни. Но знам, че страхът от това да не бъда изоставена така трайно е белязал живота ми, че ми е било безкрайно трудно  и в приятелствата ми, и в любовта, и в работата ми... във всичко. Този страх беше у мен още преди да знам, че съм осиновена- може би на някакво подсъзнателно ниво.
И до сега се събуждам обляна в пот, когато сънувам, че някой близък до сърцето ми човек ме изоставя.
Та нищо чудно на някакво подсъзнателно ниво да търсим причината за нашето изоставяне у себе си и, за да не ни се случи отново, се вкопчваме здраво в хората, които обичаме. Оттам нататък растоянието до ревността е само едно трепване с очи.
А за рожденните дни... толкова ми е познато, че почти го усетих отново, когато чета думите ти. Да не говорим, че аз имам поводи да си мисля, че датата, вписана в удостоверението ми за раждане, може и да не е тази, на която съм родена. А това, колкото и да изглежда маловажно на пръв поглед, е толкова объркващо за мен...
Прегръщам те силно и ти желая много смелост и късмет, за да преодолееш това състояние, в което си сега. Може би просто трябва да се опитаме да приемем, че с каквито и неприятни емоции да е свързано нашето раждане, то все пак е шанс за нас.

 

Познати са ми тези усещания до болка
Аз лично съм доста ревнива.Преди Дива-не да повдигне темата дори не бях се замисляла защо.
Относно рождените дни-от малка не ги обичам.
Бях щастливо дете,но сякаш детското ми тяло се обитаваше от стара,помъдряла душа.
Около рожденият ми ден винаги съм се чувствала странно объркана,а дори не съм знаела,че съм осиновена.
И аз съм имала винаги този страх.
Винаги,когато ме е обземал съм се опитвала до безкрай да се самоанализирам  и да си внуша,че е неоснователен.
Преди не знаех на какво се дължи и го отдавах на незрялост.Сега не мисля,че е така.
И въпреки,че не се интересувам от биологичната ми авторка,често съм се замисляла какво е мислила,какво е чувствала докъто ме е усещала да раста в нея за да успее да ме дамгоса за цял живот.
Затова сега,ако ме обхване някакво особено настроение винаги изпращам мислено послание на детето си,че го обичам и каквото и да става ще съм до него.

Не е от нищото,.... ..., за жалост.

Аз съм болна и едва се справям да работя, не пиша тук, защото като пиша го правя от цялата си душа и с цялата си добросъвестност, а разни дами  ме наричат "на всяко гърне мерудия", пращат ми лични заплахи и така дълбоко се разстройвам, че не мога да си върша останалата писмена работа, а децата ми имат нужда от какво ли не.

Но през два дни с едното око поглеждам тука, без този форум не мога, май, вече и сега ми се къса сърцето като ви гледам така, мили момичета.

Прекалено много еднакви неща преживяваме ..................... , за да си ги обясняваме с какво ли не друго, освен с това, което ни обединява.

Не изпитвате ревност, повярвайте ми, друго е.

Не е ревност думата, моля ви, помислете !!!!

Не попивайте двете клишета, които масовите "писателки" тук употребяват: злоба и ревност.  Те имат почва под краката си и да си ръсят каквото искат, първичната опора няма никой да им вземе, а вие бъдете по-внимателни какво насаждате в душите си.

За да ревнуваш, поне според мен, трябва да оценяваш себе си високо и да мислиш, че друг с дума или поведение те е поставил на място, неадекватно на твоята стойност, за разлика от мястото, което е отредил на друг.
А на нас там ни е основната болка - ние сме убедени, че не сме достатъчно добри, нямаме доверие на себе си и айде да спирам до тук .

Злоба - в злобата, пак по мое мнение само, има и доза агресия, сила, съзнание за значимост и за това, че си в състояние да окажеш влияние на нещата, които се или могат да се случат.
А ние, мили мои момичета, сме били безсилни в най-жестокия за нас момент и доста от елементите, от закваската на злобата просто ни липсват. Ние и сега не сме сигурни в възможността да повлияем на нещата и това е един от пътищата, по които следва да вървим в своето оздравяване.

Това е само моето мнение и усет.
Моля, да ме извинят всички професионални психолози, аз не знам как тези емоции се дефинират научно, пиша аз какво чувствам.

За рождения ден - и за мен не е бил и не е празник, който да очаквам и изживявам щастливо, да не говорим, че за тези преди осемдесетте години е по-ветоятно и да не знаят кога е той.
Едното от децата ми е разбрало това, че нямам и миг на спокойна наслада и ми е написало и картичка за това
 

А тука астроложките как не написаха и намек за това колко се нарушава цялостната хармония на човека при тия промени и живота под два вида цифрови системи. като лаик се изразявам, не знам професионалните изрази за това.

Дива-не, за теб ми е най-тревожно. Много е мъчителен пътя, но аз се радвам, че го извървях.
Не споделяй и не търси помощ от приятели и познати, никой нямА ДА СХВАНЕ КАКВО ТЪРСИШ и след като чуеш десет пшъти, че нали си имаш семейство и дете /а да се засрамиш и да не безпокоиш хората, а да си благодран и на това. Мръснишко е, но ще чуеш и историите за всички видове нещастия по хората и ще искат от теб да признеш колко нищожно е твоето страдание.

Цял Холивуд направил филми за историята на жена, загубила самоличноста си, т. е откраднали я, а ако ние търсим самооличността си - в най-добрия случай сме в неподходящо настроение, мааа.. му.

 Айде пак да пусна най-важното: Никой не търси истпорията си заради био-авторката , за да я прегърне и пр., а за да намери себе си.
Ама като го писах как пък само на Теа и направи впечатление това, че даже и ме поздрави за него.
 Тя си го знае по-добре от мен и без мен. А мамите - осиновителки, го подминаха като хвърлена мазна хартийка от баница.

 
Някои хора имат различен праг на поносимост и на сила да не се примиряват.
Някои едвам си прочитат "с вентилатор" учебниците, а други искат да знаят повече и неудовлетворението им е горивото, което храни развитието на науката.

Такива сме и ние  -  различни, няма по-добри или по-лоши. Нека всеки да стиа до този предел, който го прави спокоен и удовлетворен.
Аз си бях кагпсулирала боката до 36-ия си рожден ден и много яростно отхвърглях всякаква възможност да се замисля, беше ми като болезнена мъгла и не исках да се докосвам до нея.

ТрябвА ДА СПИРАМ, НО ПАК щЕ ПОВТОРЯ и то не за вас, момичета (на вас не би ви и хрумнало обратното), а за мамите: не съм неблагодрана, изпитвам нежно състрадание и любов към майка си и се грижа за нея като се старая да и е добре.


 Био-авторката не желая да я чувам нито за добро, нито за лошо. Видях я, говорихме, имахме срещи. Разбирам защо е постъпила така, но да обяснявам захаросано как съм простила и колко съм свободан и щастлива би било нереално. Какво е станало разбрах от съпоставката на много неща - нейните думи не са много точно отражение на действително станалото.

Истината няма как да научим на 100 %, всеки има определена легенда. Едно, обаче е сигурно: съображенията да се  отърват от нас са надвишили съображенията да ни запазят. Избор са имали. Много ми стана болно, че една от нас са я разменили срещу това да имат добро мнение хората за тях и да не се срамуват, че детето им е  по-малко от внучето, имена не споменавам. Като прочетох нейните писания усетих осезаемо откъде извира онзи воал на тиха и нежна, но ненапускаща я примирена тъга.
На нея специално и на всички вас искам да дам в ръцете по едно малко топло иусмихнато слънчице, което да ви стопля като му дожалее на бебчето у вас.
А нейното слъчнице - като вашите, но малко по-дяволито и закачливо усмихнато.

Сега има процедура, по-регламентитана от тогава. Много роптаят против нея, тя си има и кусури, но няма толкова лица- участници, всеки със своята легенда, които легенди като цялост са много енергоемки за нас и ние се сриваме под тежестта да ги носим до края си. Под легенда разбирам обясненията, които тези хора - роднини, лекари, познати, близки, (които в онези години са запознавали хората и са ги насочвали към определено дете) и са предавали историята на единия на групата на другия.

Сегашните деца за осиновяване в това отношение са доста пощадени и имат повече шансове за добър емоционален живот и здраве. 

Много ви преръщам
Не мога да направя нищо за бебчетата във вашите души, които страдат, освен да ви подкрепям и прегръщам
На загубилите близък му дават правото да изживее болката си, за нас това е неразрешено, за жалост.

Ние сме като оживели мъртви, но в стария свят никой не те иска, често се прави, че не те и познава и не се сеща кой си, а в новия искат да влезеш в чужд образ.

За някои това навярно би звучало злокобно, но не и за вас, вие разбирате за какво става дума.

За мамите, които пишат как това било толкова дълго, че не ставало за четене, или било глупаво - не е за вас, не го четете !!!!
Вие сте убедени, че знаете всичко. Аз не знам толкова неща, нямам опора, както нямат и тези момичета.
Ние градим земя като балансираме над пропастта, поне на мен не ми е лесно, но не се предвам, много свестни и сърцати хора видях тук и им се радвам неимоверно.

Дай Боже хората като вас да стават повече, а нашият брой да намалява  , но докато ни има, ще търсим лек за изтръгнатите и неприласкани бебчета в душите си.

Като съм на толкова лекарства и си губя акъла, бря, та не съм ти отговорила на питането, извини ме.

Казала съм следното: " Чували (и изпитрали на собствена кожа)  сме какви ли не вариации и фантасмагории, ама така ясно за пръв път го чувам и то на първа среща, т.е не след дълги опознавания и търсене на какво ли не."

= рядко някой е толкова спокоен и има доверие в себе си и в собствените си чувства и стойност, че да си погледне в душата спокойно и открито и да си каже :"страх ме е след толкова години да не дойде някоя и да ми вземе детето".
Виждала съм този страх толкова затиснат от какво ли не (оплаквания от сто неща, мании разни, манипиулации на приятелите, брачния партнрр на детето, на роднини, приятели и пр., уж страх за здравето, работохолизъм ,кариера, щопинг-терапия неимоверан, преместване, бягане от града, стараната, а най-вече от себе си...) Болестите, които наистина идват ако нещо те тормози и ти уж от тях се страхуваш, а не от основния си страх.
Няма нищо лошо в местенето и развитието, но не и ако заемаш всяка своя минута с какво ли не само за да не допуснеш и миг среща със страха.

Не знам дали в този късен час обяснявам добре, но всеки знае колко е облекчаващо да разбере от какво се страхува, зашото неясният страх е по-страшен от ясния.

И аз не смятам, че е справедливо след 20 год. да ти се весне на прага дама и да има претенции за детето, което ти си изградил, както художника създава картината си. И никакви био-връзки (според мен) не и дават никакви права.

Но това, че тази мама формулира толкова ясно и така непринудено основния си страх, поне на мен ми казва, че тя има стабилна опора под краката си, във въздуха не е висяла, съзнава, че тя е достатъчно добра за да не приеме  неадекватно поведение, получила си е дозата безусловна любов когато е имала нужда от нея и по-важното - когато е могла да я приеме.
Така е и по-полезна за детето си, отколкото аз- за моите.


За страха: " парализиращ страх, друго е обсебващ страх, трето е страх в рамките на "санитарните" граници - да е по-внимателен  с вас ... . "
=
казвам: разбира се, че е различен страхът ни, понякога не си способен да се накараш да предприемеш най-елементарни дейности, обсебващ страх е чувството, което е винаги те  кара да си и много активен, но не правиш това, което е добро за теб или за друг, а повече робуваш на страха, носиш си ог като тежка и ненужна раница, а страха в рамнките на "санитарния минимум или граници" е онзи страх, койот не ти дава да кажеш на колежката ти, че се освинила и костюмчето хич не и седи добре, защото тя е страхотен човек и не си струва да я нараняваш, пустото костюмче да и седи както си иска.
Благодраение на този страх сме доста по-внимателни с родителите си и избягваме теми или реакции, които биха ги наранили или биха и навели на мисли, които ние не сме вложили в думите си.

Сега по-ясна ли съм или и тези обяснения да си обяснявам, както имаше майтапи за един президент и говорителя му, който после ходел да разяснява какво искал да каже първия.
 

никога не може да си сигурна в точния сценарий

има една мисъл, че за всяка постъпка има две причини - едната истинската, другата - звучаща приемливо.

а в живота се е микс от причини, микс от обстоятелства

всеки, замесен в дадено осиновяване (лекаря, доверен на семейството на осиновителите, близки влиятелни хора, търсили им подходящото бебе и още много други) в онези години е чул дадени обяснения, предал е на другата страна една част, друга част е приспал в себе си от най-блаородни подбуди да не се товарят хората, а много неща не е научил и никога

родилката се е мислела, че с по-добра легенда, бебето има шповече шансове да го вземат добри хора и т.н. и т.н.
и емоциите и спогодбите със съвестта на тия хора сега си ги влачим на гръб като товарни магарета и се чудим *що ни е зле или *що реагираме неадекватно

има и разлика в родилките

тази на Светлин авторката си е направо маргиналка някаква, затова прави неща, които жена от друг социален тип не би направила

Ние с теб сме от и може би затова описваме и био-майки с еднакъв социален профил

Miraetta,
Първо-радвам се,че се появи,
Липсваше ми твоето присъствие тук
Много точно си дефинирала нещата.
Думите на моята БМ ,разбира се,поставям под съмнение.Дали е било така-мисля,че само тя си знае.
Пред юрист-консултката на АГ-то е трябвало да разкаже някаква версия.Едва ли,ако не е знаела кой е бащата би признала.Дори не толкова за да подобри моите шансове за осиновяване,а заради самата себе си.Аз писах,че дълбоко ме съмнява,ако историята и е вярна нещата да са се развили в неин плюс.Няма никаква логика един мъж да се откаже от собственото си дете и след това да се ожени за майка му.
Вероятно историята и е баналната драма на момичето,дошло в по-големия град и подлъгано от фалшивото усещане за свобода е попаднало в капана на собствената си наивност.
Явно е била убедителна пред социалните,защото са насочили родителите ми към нея още преди да се родя.Как е станало това незнам със сигурност,знам единствено,че баща ми е имал доста връзки по това време.
Каква е била драмата и си знае само тя-но факт е,че е родила здраво и хубаво бебе.Само за това съм и благодарна,в противен случай един Господ знae какво щеше да се случи с мен.
Напълно съм съгласна с Miraetta,че няма смисъл Дива-не да споделя с приятели и познати за депресията си.Напълно съм съгласна и с това,че тя не идва от нищото.Хората,които не са осиновени не могат да ни разберат,а ако мислят,че ни разбират,това е защото са гледали едно,две сълзливи предаванийца и мислят,че са психолози,достойни да ни анализират.
Ще дам един много болезнен за мен пример.
След леко спречкване с родителите ми изпадам в угризения и понеже такива ситуации се случват изключително рядко,споделям с човек,който смятам,че ме разбира.Получавам отговор,че трябва да ги уважавам,защото иначе кой знае къде щях да бъда.
В този момент,мили хора,аз се намразих,че съм допуснала някой до дълбините на моята душа.
Намразих се,че този някой се осмели да направи едно от изказванията,които ще помня до края на дните си и то пред други хора.
Почувствах се толкова грозно разголена,че ми идеше да потъна вдън земя.
Намразих се,че неподходящи хора знаят и болката на родителите ми,че намират повод да ровнат в чуждата душа за да изкарат нещичко,от което самите те ще се почувстват като аристократи със синя кръв пред човек като мен.Да си кажат докъто ни кимат разбиращо:"..ех,добре,че това не се е случило на мен.."
Друг случай-казаха ми,че прекалено много приличам на баща си.Какво следва от това->че е възможно да лъжа,за да придам екзотичен и тайнствен ореол около себе си.
Да,по странно стечение на обстоятелствата,аз наистина приличам на татко и той е единствения баща,който съм имала и от който имам нужда.Никога не бих могла да си представя друг баща на негово място.Все пак той е можел да има биологични деца,но е предпочел да остане с майка ми,да се бори и да приеме мен като единственото,толкова дългочакано дете на сърцето му.
Или въпроса"Ами ако биологичната ти майка те намери?"-отговарям,че тя няма как да ме намери,закона не и разрешава това.Следва упорство:"Е кажи де,ако все пак те намери,какво ще направиш?"
Какво се очакваше от мен-да разиграя сценарий,подобно на циркова маймунка?!Да възпроизведа едно от изданията на "Искрено и лично" лайф??
Осъзнавам,че допуснах груба грешка да кажа за осиновяването ми на хора,които не биваше да знаят за това.
Последиците ще ги плащам аз и то-скъпо.Благодарение на такива грешни ходове,аз грохнах емоционално и започнах да изкривявам реалната си преценка за нещата и хората около мен.Объркването ми стана все по-осезаемо.Понякога се държа прекалено емоционално и вместо да контролирам поведението си,оставям то да контролира мен.Под маската има тумор в душата ми,за който вече предпочитам да мълча за да не бъда изкълвана от лешояди,вместо да получа желаното разбиране.Няма да го получа-не и от хора,които не са в моето положение.Уверих се стократно.Ако не бях споделяла,нямаше да стигна до такова ниво на емоционална ранимост.
Наистина не идват от нищо депресиите.Те са като някакви коварни латентни заболявания,таят се дъбоко в нас и събудени от нещо,било то и недоловимо от подсъзнателно ниво се връщат като бумеранг,влачейки със себе си лавина от усещания.
Опитвам се да разбера защо на моменти изпитвам необясними чувства,нехарактерни и не отговарящи на ситуацията,в която се намирам.Мисля,че само един човек знае отговорите.Също мисля,че този човек е много омърсен емоционално,за да има смелостта и доблестта да се изправи срещу мен и да погледне същите очи,от които преди 26 години е извърнал поглед.Тогава същият този човек е влязъл в амплоа-то на жертва.Предполагам,че през всичките тези години се самозалъгва и си самовнушава,че това е наистина така.
Какви порочни отношения между тази,която дава живот и рожбата и.Те не са подвластни нито на логиката на повика на природата,нито на инстинктите нито, на който и да е човешки закон.
Прегръщам всички ви,изпаднали в размисли,подобни на моите
На Дива-не пожелавам да излезе от емоционалната криза и,ако това по някакъв начин помага-Дива-не,поне бъди сигурна,че ние тук те разбираме

Пак с извинение, че се намесвам в темата ви, която междувпрочем смятам да си разпечатам и да си я чета периодично, защото ми е страшно полезна .

Напълно разбирам повтарящите се реплики, че няма как да ви разбере човек, който не е във вашето положение. Уверена съм в това. Обаче, четейки постингите ви се питам - мога ли да помогна някак на детето си (първоначално писах "да спестя болката", но си дадох сметка че тази болка вече се е случила, та аз не мога да я спестя  ).
Например:

1. Какво да правя за рождения му ден - не искам да го намразва (аз между другото също не си го обичам). Да празнувам ли също деня, в който той дойде при нас?

2. Как да избягна насаждането на чувството на "благодарност" - в смисъл ако не бяхме ние - ти къде щеше да си. Защото за мен специално обратния въпрос въжи с по-голяма сила - Ако не беше Николата, знам къде щяхме да бъдем ние - на дъното на депресията, така че....

3. Как да създам чувство на увереност, от която да дайде и искреността му към нас. В смисъл - "Ще те обичам всякакъв - добър, лош, послушен, непослушен, така че не се страхувай да бъдеш несъгласен с нас", а в същото време да имам изисквания към него, каквито всеки родител има към децата си

П.С
Ако искате, ще помоля модераторите да преместят въпроса ми в отделна тема, за да не спамвам периодично вашата 

       Fussii  не е нужно да се извиняваш постоянно, както и всички не осиновени ,влизащи тук по една или друга причина.
    Идеята за "наша тема" дойде от факта, че където и каквото да кажех във този форум, бях все нещо не доразбрана , и постоянно се налагаше да се оправдавам ,да се дообяснявам...губеше се смисъла.Влизайки тук, първоначално очаквах да срещна хора с моята съдба , и ни най-малко пък съм търсела конфликти.Не смятам за нужно да се оправдавам пред когото и да било,защото мисля по "моя" си начин.
   Мисля, че точно в нашата тема нещата се получиха ,има искреност,има диалог  , аз лично чета и пиша тук  с удоволствие, и ми става по-леко ,че не съм сама...
   Ще се опитам да отговоря и на въпросите поставени от Fussii ,но сега не успявам с времето.

Здравеите момичета! На почти 37 години съм. Че съм осиновена научих преди две години. Съвсем случайно. Не ми каза някой. Сама разбрах. Може би фактът, че се случи толкова късно, когато вече личността ми е напълно изградена, ми помогна да приема по леко това.
Живея в малко градче, кадето всички се познават и със сигурност аз съм последния човек научил новината. На никого освен на мъжа ми не съм казала. А той естествено вече знаеше. Пазя това в тайна не за друго, а защото майка ми е хипертоничка, която вдига кръвното до 220 с лекотата с която казва: " Добър ден ".
Аз също съм любопитна да разбера кои са ми биологичните автори, но не изпитвам чувствата, които бушуват във вас. Чувството за безтегловност и липса на почва под краката продължи само няколко мига в момента в който разбрах. Много бързо след това си възвърнах равновесието. На въпроса за самоличността ми си отговорих много лесно. Аз съм тази, която съм. Нито повече, нито по-малко.
Не знам как бих го приела, ако ми беше казано в по-ранна възраст. Не съм се чувствала необичана и си мисля, че реакцията ми нямаше да е по различна.
Не изпитвам лоши чувства към биологичните си автори, но и не смятам за редно да ги наричам мои родители.
Е ако имам биологични братя и сестри бих се радвала да ги познавам.

Fussii ако ми позволиш да ти дам съвет...
1. Веселите рождени дни за децата са щастливи рождени дни.
2. Когато усетиш това чувство на  благодарност от детето към вас му сподели твоето чувство на благодарност към него.
3. Задължително бъди взискателна. Моите родители ме поразглезиха и сега има моменти в които ми е трудно да свърша дадено нещо без чужда помощ.
 И продължавай да го обичаш 

Толкова много мисли се завъртат в главата ми, докато чета коментарите ви.
iri_is   , добре дошла. Дано се почувстваш така уютно тук, сред нас, както ние се чувстваме заедно.
Fussii , още в темата за подфорума казах, че не смятам намесата на осиновители в "нашата" тема за неуместна. За мен е важно както да вървя по пътя към себе си, така и да извървя пътя до хората, с които е свързан живота ми. Така че вашите притеснения, споделени тук, на мен лично ми помагат поне мъничко да съпреживея притесненията на мама и, ако мога, да и помогна. Затова ти благодаря  . Не се нагърбвам да ти давам съвети, защото твоят Никола е уникален, както е уникален всеки един от нас, затова просто ще споделя, а ако с това ти помогна да си отговориш дори само на един въпрос- ще съм щастлива.
Моите рождени дни винаги са били щастливи. Дори последният, който любимите ми хора, колегите и учениците ми превърнаха в един наистина вълшебен празник. Отдавна не се бях чувствала така. Но... колкото и да преливаше вълнението ми от всичко, което ми се случва, аз усещах едно мъничко място в мен празно... Неизбежно на всеки мой рожден ден аз си мисля за моето начало. Тази мисъл дойде у мен обаче на един по-късен етап- когато разбрах за това, че съм осиновена (бях на 19). Fussii, предполагам, че твоят мъничък мъж ще израстне с истината за своето раждане. Мисля, че това ще се окаже важен фактор за начина, по който той ще приема рождения си ден. Може би от време на време на този ден отнякъде ще надниква и мисълта за БМ, кой знае? Но никой не може да се "пребори" с нея, освен самият той. Не мисля, че в този момент това трябва да те тревожи. Ти си прекрасна мама, която убедена съм превръща рождените му дни във вълшебства  А когато дойде времето, в което той осъзнато може да си задава въпроси, ти ще си направила достатъчно, за да се чувства силен.
Аз със сигурност бих искала да празнувам със семейството си и денят, в който сме се срещнали. Той също е много важен за мен, защото тогава аз съм се родила в сърцето на мама и татко и те са се родили в моето сърце. А какъв по-хубав празник от този...
Благодарността... за нея просто не трябва да се говори. Чувала съм обвинението "неблагодарна си" още преди да знам, че съм осиновена. Не мисля обаче, че то е било продиктувано от факта, че родителите ми са ме осиновили и са смятали, че трябва да съм повече благодарна, отколкото биологичното дете на своите родители. Бях писала някъде преди, че според мен чувството за неблагодарност или благодарност, тогава когато се отнася към случаи като нашия, просто е изкуствено наложен комплекс. И се появява тогава, когато на детето се внушава по някакъв начин, че то е различно. За съжаление познавам и такива случаи. Просто си казвайте взаимно колко сте благодарни на Бог, съдбата, Добрата фея... че сте се срещнали. И колко сте благодарни един на друг, че се дарявате с любов. Когато  казвам на дъщеря ми, че и благодаря, че я имам, тя ме гледа с детско недоумение  , после се разсмиваме и се гушкаме. И думичките повече нямат смисъл. Мама никога не ми е казвала, че е благодарна, че ме има, но аз го усещам със всичките си сетива. Въпреки споровете, че и сълзите понякога.
Напълно съм съгласна с iri_is - бъди взискателна. Увереност и искреност се създават с увереност и искреност. Моите родители са били строги с мен, но това ни най-малко не ме е карало да си мисля, че не ме обичат. Е, може и да са ми минавали такива мисли понякога за мъничко след някой жесток пъпчив  спор, когато бях в т.нар. трудната възраст.
Но съм убедена, че тези мисли могат да преминат и през главата на дъщеря ми, ако някога се опитам да и наложа мнението си. Това значи ли, че не я обичам?
Fussii, ти носиш любовта в сърцето си и даряваш малкото си момченце с нея. Радвайте се един на друг и се наслаждавайте на всеки миг заедно. Всичко останало ще си дойде на мястото.