Майките, избрали да останат вкъщи - 2

В класа по езика играят игри, в които ги разделят на отбори, научават се да си изчакват реда, а не да викат едно през друго, спазването на някаква дисциплина също е добре за тях. Със спорта е същото - в отборните спортове те така или иначе трябва да се научат да се разбират с останалите деца. Дори да не са приятели, поне не са врагове.

Моите ходеха на пеене и народни танци, в един момент за малко ходиха и на английски. Нарочно ги записах на колективни занимания, за да се научат по-лесно да общуват с другите и да имат творческа среда. Само със спортовете не сме много в час.

Това за народните танци е супер идея. Не се бях сетила. Благодаря!

Аз да попитам има ли мама ,която да гледа две деца самичка? Защото съвсем скоро ми предстои да остана да гледам и двамата юнаци и не знам как ще се справя.Големият не ходи на градина,малкият - също.Досега беше лесно,че таткото си беше покрай нас,ама ... Струва ми се,че ще ми е доста трудно

Ще се справиш!Аз също си гледам сама децата,защото мъжът ми пътува от 11години.Това е и причината да не ходя на работа.Най-трудно е когато някое е болно и се налага да се лежи по болници.Баткото го оставям сам в къщи,а преди години го оставих сам в болницата Май той е най ощетен.

На мен ми е по- лесно, когато и двете са в къщи- така се заиграват и аз имам време да свърша нещо друго. Когато малката е само с мен има дни, в които не се отлепя от мен- дори трябва да лягам на обяд с нея, за да спи спокойно.

Момичета и аз съм една от вас, но ще се представя по-късно. Написах статия за вас/нас, с вашите мнения публикувани в темата. Много ме впечатлихте и очаровахте и затова не издържах на изкушението. Сега ще я копта тук....дано ви хареса.


Все повече жени избират професията – майка и домакиня и патриархалното отношение към рода


След феминистичните изблици и бунтове на жените, започнали още в края на 19-ти век, еманципацията завладя мозъците на нежната част от човечеството. Стъпка по стъпка, с много усилия и труд дамите „извоюваха” равни права с мъжете и закрачиха рамо до рамо с тях към стръмната и несъразмерна кариерна стълбичка. И ето крачка след крачка звучното почукване на дамските токчета се изравнява с такта на глухото потупване на ниските и масивни мъжки обувки. На крачка преди триумфалната победа, изведнъж една част от женския феминизъм в България се отказва от борбата на доказване.

Тези жени се отказват от лудата надпревара съвсем осъзнато, след много душевни противоречия, защото семейството и децата им най-вече имат нужда от тях.

Годините на прехода, както го наричаме, макар че за мен той е синоним на безкрай, постави много жени в трудна ситуация. Редица социално -икономически фактори като фалити на предприятия, приватизация, закриване на детски заведения, безработица, инфлация и др., наложиха на много жени да реорганизират и преосмислят начина си на живот.

Като равностойна на мъжа, жената трябва да работи редом с него по 10-12 часа на ден, но разликата е там, че освен служебните си ангажименти има и много лични такива, свързани със семейството и дома. Тя все пак е майка и съпруга и не може да абдикира от тези си задължения, въпреки делегирането на много от тях на силната си половинка.

След дълго тестване по системата – „проба – грешка”, когато грешките преобладават, много семейства взимат решението женската опора на семейния уют да си остане вкъщи, за да се възстанови равновесието. Всяко начало е трудно, това също. Терзанията поради социалната изолираност и копнежа по главоломната динамика на предишния начин на живот навяват носталгия, но малко са жените, които не са я преодолели. С време нещата си идват на мястото и се откриват много поприща за изява.

Основни причини за установяването, но по-точната дума е връщането на този модел, семейни взаимоотношения и разпределяне на ангажиментите са: дете със специални потребности в семейството или такова, което често боледува; породени деца; повече от две деца; дете или деца, родени след дълъг стерилитет на двойката......или осъзнат избор на майката, или и на двамата родители.

Това не е нещо ново, това е модел на семейни взаимоотношения, практикуван още от първобитните хора до средата на 20-ти век. Жените се грижат за децата и дома, а мъжете осигуряват материално семейството.

Противниците на това статукво винаги задават един и същи въпрос, - „Какво ще стане, ако се наложи по стечение на обстоятелствата жената да остане сама да се грижи за децата си?”. Дами и господа, жената въобще не е толкова крехка, колкото излежда. Мога да дам пример с майката на Никола Саркози, действащия френски президент. Госпожа Саркози остава много рано вдовица с невръстни деца. Работи и завършва право, става блестящ юрист и прави кариера, а междувременно оглежда и дава на децата си добро образование.

Съвременната жена далеч не се ограничава само с грижите по отглеждането и възпитанието на децата и поддържането на домакинството. Ще цитирам няколко изказвания на домакини, които си записах надлежно:

„ На 40 години съм, а от 15 години съм в къщи. Имам двама големи сина на 15 и 16 години. Не съжалявам за избора си да остана в къщи. Нещото, което ми липсва понякога, е общуването със себеподобни. Да съм майка и съпруга е моята стихия. По образование съм педагог и психолог. В момента пиша на хонорар за един залязващ институт. Надявам се скоро да намеря нова работа от вкъщи.”

***

„От 4 години и 2 месеца съм вкъщи, т.е. откакто се роди средният ни син Матей. Още тогава с мъжа ми решихме, че за семейството ще е най-добре да остана вкъщи и решихме да `уплътним` работния ми ден с още едно детенце. Сега Криси вече е на 2 години и 2 месеца, а аз се чувствам удовлетворена от избора си. Това, което е важно за мен е, че на 24 години родих първия си син и когато той беше на 2 години започнах работа. По това време и на тази възраст за мен беше немислимо оставането вкъщи. Сега, вследствие на натрупания си опит като майка на Пепи и виждайки пропуските и грешките, които допуснах поради факта, че не бях близо до детето си в първите му години, имам друго мнение и вземането на решението да остана вкъщи не беше трудно за мен. „

***

„Аз се върнах на работа за 3 месеца /лятото на 2007г./, така разбрах, че съм се отчуждила от колеги и работни проблеми. Не ми беше приятно да се откъсна от детето, да не разполагаме двечките със свободното си време и да си правим каквото си искаме, и да си ходим накъдето ни видят очите. Сега съм пак вкъщи до май месец - неплатен отпуск. Детето ми почти постоянно боледува, макар и леко /да не чува д.../. Затова съм вкъщи - на разположение, за да я гледам. Бих казала, че съм горда, че не пропуснах нито коликите, нито трудното изникване на първите зъбчета, нито първата усмивка, първите крачки,....нищо не пропуснах, защото бях неотлъчно през тези 3 и половина години до детето си. Не ми го отгледа някоя баба или бавачка и този факт ми носи удовлетворение. Доволна съм, че сама се справях с трудностите на израстването и най-вече, че аз вземах решенията , касаещи детето ми.”

***

„На 28 години съм. Имам две деца – на 6 и на 3 години. Омъжих се млада – на 20 години. Когато се омъжих, записах и висшето си образование. Никога на съм ходила на работа. Голямата ми дъщеря е със специални потребности. Това е първоначалната причина да не започна работа. С времето обаче идеята да се занимавам с дома и семейството си взе да ми харесва все повече и повече.....Тук се чувствам силна и полезна, съпругът ми изцяло ме подкрепя”.

„Синът ми е почти на 7 години.Ожених се и забременях малко след като завърших Медицински колеж. Детето беше болнавичко и не ми се искаше да го пускам на градина. Първите години са наистина трудни, но си заслужава да си с детето си. Сега сме на предучилищна, но с мъжа ми решихме да си остана в къщи. Нямам никаква помощ от баби, затова съм решила да се отдам на детето и семейството. Мисля, че винаги е полезно да има човек в къщи, дори детето да започне училище. Когато е на градина, имам време за дома и себе си, когато сме заедно, сме на разходка, караме колело, скейтборд...Винаги има нужда от допълнителни средства, но нуждите на детето са по-важни. Така е според мен.”

***

„Децата ми са породени, на 8 и 9 години и като се разбра, че съм бременна с второто стана ясно, че е по-добре да остана с тях. Преди това бях секретарка и счетоводител. Вече приблизително 9 години съм си вкъщи и се занимавам с децата. Преди да се родят, буквално не се спирах и рязката смяна на начина на живот ме поразтресе в началото - първото бебе, после още едно като бонус, бабите далече, ние не бяхме в цветущо състояние и таткото работеше на две места... Някак на майтап поднових курсовете по английски и учех докато децата спяха и смея да кажа, че го научих доста добре. До един момент следях какво става в бранша, но с времето интересите ми се промениха покрай децата. Започнах да чета все повече специализирана литература за детско развитие и скоро ще сменя попрището и учебното заведение.”

„Вече 14-та година съм си вкъщи - голямата ми дъщеря е в VІ клас, а малката дъщеря и сина ми (близнаци са) са във ІІ клас. Реших, че не мога да балансирам между служебни задължения и родителството и предпочетох да си остана вкъщи. Досега все още никой не е отчел липсата ми на пазара на труда. Не съм работила по специалността си - раждането на голямата щерка съвпадна със завършването на образованието ми (философия). Наскоро изкарах и една магистратура - по приложна психология - аз съм от домакините, които имат за какво да мислят, докато готвят. Изказвам благодарности и на съпруга си, без когото едва ли щях да имам дилема "вкъщи или на работа" за решаване. Не ме интересува дали някой одобрява или не оставането ми вкъщи, не знам и дали е по-добре за децата ми, но определено за мен е по-добрият вариант, поне за момента. Т.е. не оправдавам оставането си вкъщи с децата, а със собственото си душевно равновесие. И да засегна темата за възпитанието на децата - дали моите деца са по-възпитани от другите, въпросът е спорен, на другите може и да не им се струва така, но гарджетата ми, според мен, са си добрички, за което част от заслугата е моя. Опитвам се да ги възпитам, така че да имат реална себепреценка и собствено мнение за нещата. Преди 2-3 години голямата ми дъщеря се върна разплакана от училище - учителката ́и (до ІV клас) казала, че само тя все има мнение (били са на урока за малкото раче, което искало да ходи напред, но всички били против него, та целия клас бил на мнение, че рачето трябва да влезе в правия път, само моето момиче казало, че щом рачето иска да ходи и напред, то родителите му трябва да го подкрепят - тогава дошла и язвителната забележка от учителката). Успокоих я и ́и казах, че това е най-големият комплимент, който съм чувала за възпитанието си.”

***

„Аз съм вкъщи от 2000 г., когато се роди големият ни син. Подкрепа от никой, тайно възхищение от всички. Децата ми са умни и възпитани - харесвам ги, за мен е удоволствие да прекарвам време с тях, не се чувствам ограничена, а напротив. Мисля, че именно факта, че прегърнах женствените си задължения ме направи добър човек със страхотно семейство. Мъжът ми пък е горд, че се грижи за 5-членно семейство сам. Благодарение на "неволята" разви доста креативно и напредничаво мислене и за сега е само нагоре! Заслужил си е не само моето уважение и възхищение. Аз му помагам с каквото мога. Уча децата си вкъщи. Това е най-забавното нещо, което ми се е случвало!!! В момента работя и по сайт за образователни игри за деца в различна възраст (те ще са по-скоро идеи за родители). Програмата ни за деня е много гъвкава. Децата стават към 8 ч. и си играят тихичко в детската до 9. В 9 идват да ме събуждат, правим си закуска, и започваме - сутрин правим някакви "арт" занимания - апликации, животни от тоалетна хартия, рисунки с различни материали, колажи, оцветяване, лабиринти, свързване на точки, ако е хубаво времето ходим на разходки - до музея, до джамията, до манастира, до пазара (където се учим как да избираме зеленчуци) или просто събираме камъни, листа, буболечки, които после ги класифицираме. Понякога децата учат стихчета, с които правим "театър" за тати. За сега имаме три постановки, които играем и пред гости, това е и времето, в което идват на гости разни приятелчета.
След обяд малкото Фофи ляга да спи, а ние с големите вадим букварите. Пишем, четем, смятаме, правим диктовки... това не винаги е весело, но след букварите имат някъде около час преди да се събуди Фифо, който могат да прекарат на компютъра и те знаят, че колкото по-бързо приключат с "училището", толкова повече време ще имат на компютъра и гледат да не се мотаят. Като се събуди Фифо пак играем на разни игри (правим си къща от одеалата, играем на майки, на лекари, на принцеси и рицари, на кораб, на пътешествия - каквото искат), към 5 часа следобед ги изпращам в детската и засядам в кухнята. Мия чинии и готвя една голяма тенджера вечеря, така, че да остане от нея и утре за обяд, понякога децата (или едно от тях) ми помагат. Подреждат стаите по два пъти на ден - веднъж преди обяд и веднъж преди вечеря.”

***

„И аз съм с единия крак в групата, защото работя на половин ден. След първото дете си останах две години вкъщи и после започнах редовна работа, нямаше особени проблеми, справяхме се - да живеят бабите и детските градини! Когато родих и бебка, пак останах две години вкъщи, след което още половин година работих от вкъщи. После вече реших отново да вляза в редиците на редовно трудещите се. Започнах в голяма компания, при много добри финансови условия, добра работа, с перспектива, но... Всъщност заради това "но" се отказах. Отказах се и от амбициите си за високоплатена работа и кариера. Беше кошмар - работех по 10-12 часа (мъжът ми също е на този работен режим), затова наех жена да взема големия от градината и да ме чакат вкъщи, бебката я водих всяка сутрин много рано при свекърва ми и я взимах след работа. Тя, милата ми, не можеше да свикне с това. Свекърва ми казваше, че щом започне да се мръква и тя си взимала торбичката и сядала да ме чака. Казвала - "Вече е тъмно, мама ще дойде да ме вземе!" Да ти се скъса сърцето! Всяка вечер на път за вкъщи ревях с глас зад волана в колата, в нечовешките софийски задръствания и се унищожавах от нерви, че не мога да се прибера по-рано. Беше кошмар, който трябваше да спре! Така и направих, отидох и казах на шефа си, че напускам, че не мога да работя по 12 часа наравно с мъжете във фирмата, че имам деца (което той знаеше преди назначаването ми и беше обещал да проявява разбиране, дръжки!). Той ме изгледа с пренебрежение и рече - "ами не мога да те накарам да останеш, всеки човек си има приоритети, явно твоите са тези!", с което явно целеше да ме уязви! Окото ми не мигна! Бях сигурна, че съм взела най-вярното решение.
Веднага след това започнах работа на половин ден и в момента съм много доволна от живота си! Това е за мен идеалното решение - хем имам време за децата, дома и себе си, хем излизам навън, сред "нормалните" хора, допринасям с нещо за семейния бюджет и собственото си самочувствие и не изнемогвам! В този ред на мисли не бих могла съвсем да не работя, но ако трябва да избирам между работа на цял ден и оставането вкъщи, ще предпочета второто.”

***

„Филолог съм. Преди да родя първото си дете, работих една година като учителка по руски на първи клас. С първото бебе започнах аспирантура, взех си всички изпити, събрах си материала за дисертацията... и разбрах, че това вече не ме интересува. Интересуваше ме личността, която растеше пред очите ми - в ръцете ми... Не исках да я оставям на баба й, за да подреждам думички на картончета и да пълня страници с текстове, които не носят на никого нищо - просто прах в очите, видимост на дейност. Това беше чувството, което изпитах, което се отказах от научна кариера и родих второто си дете. И се пристрастих - та трето, та четвърто... Въпреки че спрях да ходя на работа, никога не съм се чувствала домакиня. Винаги съм била майка. Сега си давам сметка, че съм можела да правя много повече неща с децата, но и това, което сме правили, не беше малко - рисуване, песни, пиано, скрабъл, танци, конструиране, театър, готвене, плуване, четене, скитане, излежаване, съчиняване... Да е жив и здрав таткото, че ни даде възможност да изживеем тези години по този начин. Някой питаше колко пари трябват, за да си позволи жената да се откаже от заплатата си и да си остане вкъщи. Ами няма рецепта. Ако съдя по нас - може и с 2, и с 200. Не че парите не са от значение, но са само един от факторите за спокоен живот, има къде-къде по-важни неща. Преди всичко отношението към живота - ако го консумираш като потребител, никога няма да ти стигат средствата. Ако го приемаш като дар - всеки ден има на какво да се зарадваш. И да се чувстваш полезен. И пълноценен. Седенето вкъщи ми се отрази много добре. Благодарение на него можах да се обърна към себе си, да потърся различни начини на изява - след залитането към науката, издадох една книга със стихове и 7-8 детски книжки (за моя гордост продължават да се преиздават поради изчерпване на тиражите), после пък се обърнах към социалните теми и пак ми е интересно... Знам, че съм направила правилния избор за себе си, че съм подредила живота си по начин, който ме е направил щастлива - и е бил добър за хората, които обичам."

"Искам да ви разкажа за още една роля на жената, която е избрала да остане вкъщи. Това, че е център на семейството си (в смисъл на мъж, деца), е ясно. Обаче има възможност да стане и център на голямото семейство - кондензационно ядро, около се събира родът. Това, че бях "на разположение" на моите деца ми даде възможност да бъда полезна и за децата на брат ми - през ваканциите децата ни растяха заедно, не просто пратени на село под надзор на баба (за бабата впрочем мога да кажа само хубави думи), а имаха едни много по-осмислени и творчески лета, с писане на фантасмагории, с театрални постановки, с дълги далечни пътувания, с диви летувания на 6-членната детска банда на планина и море. Това изключително много допринесе за сближаването на децата ни, а и за нашата близост с брат ми, с когото по принцип се разбираме много добре. И вместо да се разпиляваме, какато е характерно за модерния свят, ние се чувстваме част от рода, в който влизат и сестра ни, и сестрата на мъжа ми и децата им (по стечение на обстоятелствата тях съм ги гледала по-малко, защото имат голяма разлика с моите, но така или иначе в критичните моменти съм ги поемала, за да дам възможност на майките им да се справят с проблемите). Разказвам това, не за да се изкарам някаква героиня или жертва, аз съм го правила, защото ми е било важно и ценно. Просто искам да кажа, че патриархалното отношение към големия род не е за тотално отричане, чувството за принадлежност към една такава общност дава на децата усещане за сигурност, защитеност, увереност, че имат близки, на които могат да се опрат в труден момент. Ако щете, и на морален коректив, защото се чувстваш отговорен пред повече хора. Та тази ми роля, на стожер на рода, ми е много любима и важна за мен..”

***

„Не работя вече от много години. Стана така, че след дълги опити за забременяване, успяхме точно, когато вече не го и очаквахме, но пък точно в месеца, в който напуснах работа. По образование съм юрист и работех като такава в общинската администрация. Така че поне с първото дете пред мен изобщо не е стояла дилемата дали да го гледам, или да работя. Толкова дълго бях чакала този момент, че исках да се възползвам максимално и да дам максималното на детето си. Сега вече синът ми е на 2г. (и почти 3м.) и не съжалявам за нито минута, прекарана с него. Някои мои приятелки твърдят, че стоенето в къщи по майчинство ги натоварвало и затъпявали. При мен не мисля, че е така. Едно, че контактът с детето ми, безценните мигове, на които съм ставала свидетел и които никога няма да се повторят (първа усмивка, първото мама, първата крачка и т.н.) ме правят щастлива, и друго, че се старая да не губя квалификацията си - не отказвам работа, предимно с документи, която мога да свърша от къщи.”

***

Включих толкова много изказвания, защото искам обективно да предам мислите на тези жени, не исках с обобщаващи думи да разваля чара на всяко едно изказване. След всичко това стигнах до извода, че съвременната жена – майка и домакиня, съвсем не е социален паразит, каквато се опитват да я изкарат някои еманципирани кариеристки. Не е крехко клонче, което житейските бури могат да пречупят.

Та, съвременната жена – майка и домакиня, се реализира на друго поприще, тя създава добри хора, защото всяко едно същество в природата, отгледано с любов и внимание се развива добре. Всяка секунда посветена на децата се отплаща стократно.

Повечето от тези жени са със солидно образование и добре професии, имат много хобита и интереси, а и други изяви, които спомагат те да се развиват интелектуално и духовно и да са готови за предизвикателствата на живота. Те са шлифовани и нешлифовани диаманти, които всеки работодател трябва да оцени. Работоспособността, организираността, изобретателността, импровизацията и съвместяването на няколко дейности са основни техни качества и те са с много по-голям потенциал от неангажираните, независимо от цялото им свободно време.

С мнението на една вече пенсионирана жена със завиден трудов и житейски опит искам да се отправя към финала на тази статия. С това изказване може да видим как стоят нещата от дистанцията на времето.

„Все повече млади жени оценяват, че си струва да пренебрегнеш кариера и амбиции, за да осъществиш по-трудния вариант. Да създадеш топлина и уют, да възпиташ добри хора...Мина времето на майката героиня и ударничка многомашинничка, ключа на врата и студената закуска. Децата се нуждаят от вас и се радвам, че все повече млади жени го оценяват. Нашето беше безумие. ...... вече съм баба, но искам да споделя. Ако можех да върна времето назад, бих избрала да си остана вкъщи. Сега всичко ми изглежда глупаво - кариера, реализация... дрън, дрън. И какво от това! Нищо не може да замени прекрасното усещане да си с децата си. Те твърдят, че са били щастливи. Аз в момента правя сравнения и отчитам грешки. Чак ме хваща срам като си помисля от какво съм ги лишила... и се ядосвам стократно повече, като виждам от какво съм се лишила......Знаете ли за какво си спомнят моите деца:
- за мартеничките, които сме правили заедно
- за коледните меденки, които сме украсявали с белтък
- за "ритуалното" боядисване на яйца
- за белите и "веселбите"
- за игрите ни на измислици
- за всеки прекрасен миг в който сме били заедно
Аз, освен тези неща, помня:
- как притеснено си поглеждах часовника, докато подтичвайки ги влачех към детската градина:
- как ги целувах вече заспали, без да съм им казала лека нощ
- как се притеснявах когато вкъщи никой не вдига телефона
- как висейки по нощите над поредния спешен проект, си мислех дали баща им се е справил с вечерята, дали са добре, дали нямат нужда от мен точно в този момент....
Времето беше такова. Сега благородно ви завиждам, че имате право на избор.”

Mishel_

Много хубаво си го написала!
Браво!   

   Да се запиша и аз,малкия е на година и 10месеца и за сега още не мисля да почвам работа.Темата е доста интересна и ще я следя.

Чудесно си го описала. 

А тази статия ще бъде ли публикувана евентуално в някакво издание, независимо дали хартиено или електронно?

    Поздравления,Mishel!Статията е страхотна,съгласна съм с теб!

    Великолепно Mishel!Невероятно.

Тя вече е публикувана в Репортер БГ, иначе нямах право да я пускам другаде......ще я изпратя и в някои рубрики на ежедневниците.
Радвам се, че я харесахте, но основната заслуга да стане добра статия е ваша, така ме вдъхновихте, че място не си намерих докато не я написах.

Мишел, и на мен ми хареса. Стана ми много приятно, че така си разбрала нещата 

Мишел, поздравления и от мен. Много ми хареса как си я написала. 
Когато започна да се сравнявам с колегите си от университета, винаги се сещам за Маделин Олбрайт, която е започнала първата си истинска работа на 40г., но това не й е попречило да стигне до върхове в кариерата си.
Поздрави на всички мами с професия "домакиня"

Мишел, благодаря ти, че си писала за нас.