Обичате ли стихове? - 6

Без дъх ме оставя това момиче... За пореден път.

А ти наистина ли си в Париж?! 

Отдавна следя темата! Прекрасна е! Тук съм намирала утеха, много отговори...Благодаря ви, и поклон пред таланта на тези, които обличат в точните думи мислите си!  

В Париж съм, почти 

За Елица каквото и да се каже ще е малко, най-много се радвам, че я открихме сега, в самия й разцвет 

А сега нещо друго...

Калина Ковачева

Казват: Много е далече.
Казвам: Дишаме един и същи въздух.
Казват: Той те е забравил.
Казвам: Думите му пазят своя смисъл.
Казват: Може би целува друга?
Казвам: Иска устните ми да си спомни.
Казват: Все стоиш сама. И мислиш.
Казвам: Искам устните му да си спомня.
Казват: Стиховете ти са вече тъжни.
Казвам: Сянката на щастието е тъгата.
Казват: Ти самата станала си сянка.
Казвам: Тялото ще литне след душата ми.
Казват: А Животът вече не е дълъг.
Казвам: Но нали поне Смъртта е вечна.
Казват: Смешна си. Любов такава няма.
Казвам: Бедни сте. Но вън вратата хлопна.
Казват: Сигурно е вятърът - отново.
   Нямам устни, за да отговоря.

Без дом

От вещите съм по - ненужна тук -
те своя прах поне събират.
Душата ми е кофа за боклук
без право да се реабилитира.
А тялото ми - древен експонат
в музея на забравените чувства.
Животът ми е просто непризнат,
измислен дом за всякакви изкуства.
В очакване не се хабя -
очакването е надежда.
Трохи за птици не дробя -
на юг са те. Не ме поглеждай!
Не съм за теб дори това,
което някога съм дала.
По - ниска съм от съхнеща трева
с живота, който съм избрала.
Да, гости сме на този свят.
Не мисля зле, че ме посрещна.
За мен остана непознат.
Бездомна ще си ида, грешна.
След грешките ми няма да цъфтят
цветята, дето съм посаждала
и дом не ще си построя
от кулите, които съм изграждала.
Не искаш да ме разбереш!
Добре, не ме гори в огнището,
а моля те да погребеш
останалото. То е нищо!

Цвета Динева

Така и не намерих време да попадна тук, но..ето ме.

ester, "Прихванах те, докато те сънувах", страхотно !

Ето нещо, което ми звучи нежно. На английски. Ако разрешавате..
Беше поместено на картичка, изпратена до някой:

"So precious is this angel with softness in
                                                                  her light
That makes you want to hold her
                                                                  especially tonight
There is so much that glows within her soul
                                                                  so beautifully
That only God can understand the joy
                                                                  she'd give to me
So, I ask our Blessed Lord who's standing
                                                                   up above
Sent to me this angel of pink for me   
                                                                   to love
I'll hold her in my heart and let her know
                                                                    I care
I promise I will never forget that she's
                                                                    always there
I need to have this precious gift standing
                                                                    next to me
I can see the love she offers
                                                                    Unconditionally."

az si izmislqm stihove

моми4е красиво и диво
за6то в о4ите има скръб нима ти някого оби4а6 а тои ти е обърнал гръб
недеи плачи ти миличко дете не си струва да плачеш за едно момче 

и още едно
в очите ти се вижда скръб ,  в сърцето ти живее болка а на лицето е исписано със сълзи
обичах го но тои ме нарани !!

и още едно

обичаи го, почитаи го , това са думите на отчето но тои нявга след години много ще се промени
 е това беше от мен 

Така и не успях, като Шехерезада,
да ти разкажа всичките си приказки.
Която да започнех, ме предаваше,
ранимото ми чувство за приличие.
И нямаше екзотика и тръпка.
Те, моите приказки са все такива,
за бродене по собствените пътища,
за трудните ми срещи и за тия,
в пантофките, които не повярваха,
а искаха от мен да бъда земна.
В които, принце, ти не нараняваше,
а драконите ти крепяха будни,
небето, да не падне на главите ни,
от щастието ни експлоадирало.
Но се забавих някъде по пътя
и се прекъсна нишката на приказката.
Защото ти заспа. А пък небето
ще трябва да остане нависоко.
Да съмва, да се мръква. И отново.
От тежестта ръцете ми изтръпват.
Животът някак си разумно продължава,
да тика свойта многоцветна сфера.
Ще ти разкажа после и останалото.
Дано докато спиш, не вкаменея.

 Мариана ДОНЧЕВА

Та... като стана дума за Камелия Кондова, ето нещо мое любимо от нея 

Прощавам ти, госпожице Любов...
       
Прощавам ти, госпожице Любов.
Изтупаният барман те изпраща.
И да си купи ласка е готов.
Какво пък, всичко трябва да се плаща.
Да си плати, докрай да си плати -
за счупената стомна и за друго...
Не само затова, че точно ти
пак ще заместваш грозната съпруга.
Не само затова, че е глупак
и съвестта му пет пари не струва.
Побъркай го в разплакания мрак -
да плаща всеки път като целува.
Последните стотинки да брои,
да не му стигнат, за да те докосне.
Спомни си най-лукавите игри.
Нощта е само твоя - високосна.
Обичай го с измъчената страст
на любовта, която те забрави.
Закарай го на седмия екстаз -
и там го остави да се удави.
Да се удави в собствената кал,
да падне, очилата си да счупи.
И да не може да си купи жал.
И да не може сили да си купи.
Госпожице Любов, тогава ти -
не себе си - живота ще повториш.
Ще бъдеш всъщност всичките жени,
които нямат смелост да го сторят.

***
Как се обича художник

И който се представя, че е лесно -
простете ми, обаче е глупак!
Разделя ни един прочетен вестник
и ни сближава съмналия мрак.
И стискам зъби, да не се търкулне
сълзата ми - един излишен плод,
когато псува българския футбол
(и покрай него целия живот).
Когато всяка вечер се сбогува
с последната картина - след това
безпаметно-пияно ме целува.
(Така се люби само след Смъртта).
И аз разбирам, вече я е срещал.
В една подобна нощ е била тук.
След нея аз съм спомена за нещо.
което се е случило със друг.
Аз просто дилетантски я замествам.
И чакам да потропа някой ден.
Дано й стигнат нежност, смях и песни -
да го обича повече от мен.

***
Разсъждения на тема ревност

Не си видяла моето лице,
но можем още утре да се срещнем.
Ще трябва да делим едно небе.
А знаем да делиме само вещи.
Харесва ли ти - скъсано на две,
от женските ни страсти омерзено?
Среднощно и пияно - но небе! -
еднакво надалеч от теб и мене.
Коя съм аз? Която си и ти.
И следващата, другата, онази...
Ще ни обича, колкото реши.
И колкото си иска - ще ни мрази.
По устните ни още има пръст,
която ни прилепя до земята.
Не можем да разпъваме на кръст
завършения свят на самотата.
Отивам си, преди да прокърви
възторгът му над снощното ми тяло.
Отивам си. И не, че не боли...
И не, че имам сили за начало...
Отивам си - разстреляно-добра.
(Такава не се помня от години).
 
Простреляно над прихнала жена,
небето е неуязвимо-синьо.

Момичета, великолепни стихове, благодаря ви, че ги споделяте с нас. Ето и нещичко от мен, без претенции за талант, но с претенции за искреност )

Къде изгубих своята душа?
Виновна бях ли, или просто безучастна?
Дали изчезна някъде по пътя,
по който дълго с теб вървя,
в преследване на нечие си щастие.

Къде отиде моята мечта?
Дали убих я, или някой я намери,
когато я изхвърлих със сметта,
все още сънена на сутринта,
с останките от снощната вечеря.

Така животът си върви, уви.
По нещо губим, нещичко печелим.
 Понякога убиваме души, мечти,
нерядко губим себе си дори,
в безкрайната борба да оцелеем.

И малко по-шеговито ))

Колко земна и практична жена съм станала.
Къде изгубих
моята горчиво-нежна
душа-камбана?

Колко вярна и добра съпруга станах.
Къде остана
прословутата ми женственост
непостоянна?

Колко мила, всеотдайна майка станах.
Шест очички
 неотклонно ме следят
и аз съм тяхна.

Колко кротка и покорна женица станах.
Дреме нейде в мен
една тигрица, но аз я пазя
в тайна.

            На Иво

Я се виж само -
голям мъж си вече!...
...А пък още не знаеш как
да се обърнеш след заминалия влак,
да се уплашиш от нощния мрак,
да се извиниш за счупената ваза,
да ме оставяш понякога да те мразя,
да плачеш на филми, без да се правиш на хремав,
да пиеш топъл чай, когато си болен и трескав,
да ми подаряваш цветя без причина,
да посадиш рози в градината,
да погалиш котката пред мен,
да ме обичаш всеки ден
...и да ми го казваш...


Анна Димова

Еййййй обожавам стихове, също така са писали за мене. Аз самата обичам да пиша стихове но са си в мои собствен стил.Даже се бях регистрирала в сайт за стихове и още съм си там де. Ще ви публикувам един от любимите и стихове..... трябва да направим и темичка за мамита,които пишат разкази, поне са ми казвали че много ме бива в разказите     ще се радвам да го потвърдите 

Мъже, бъдете мъже...
Тънаникаш си и тракаш с пръсти,
стоиш в ъгъла и си поръчваш уиски.
Известен си, но предпочиташ самотата,
скромен си, обичаш тишината.
Погледни ме,аз не съм такава,
на всеки крещя и съм все неразбрана,
печеля на канадска с голи ръце,
не ме страх да се сбия с мъже.
Пуша пури като тежкар,
яздя коне като стар коняр,
хвърлям ласо и съм точна в стрелба,
знаят ме като жена и половина.
Но знаеш ли? Душата ми нощем крещи,
как тръпна истински мъж да ме прелъсти,
да ме люби така, че чак да заплача,
да ми стопи леда, да се почувствам жена.
В този свят на мъже,
писна ми да съм мъжко момиче,
да показвам характер и тежка ръка
да не издавам, че съм нежна жена.
Хайде бе нали си мъж,
вдигни ме на ръце!
Завърти ме и ми свали звездите.
А ти стоиш и ме гледаш през мигли....
Господи, мъжете вече не са истински.
Чакат да ги свали жена
и накрая да им отвори врата.

Плаче светът

Днес светът заплака заедно със мен,
че тежък и тъжен е този ден.
Днес птиците спряха да пеят
и облаците едри сълзи започнаха да леят.
Днес е тъмно,слънце няма да изгрее над света,
днес  повяхнаха и най-красивите цветя.
По улиците няма хора, всичко тъне във тъга,
лято е, но дърветата окапват все едно дошла е есента.
Днес вълните отказаха да се слеят със брега,
днес хората се кръстят и се молят за моята душа...
Никога в небето не е било такава тъма,
довечера звездите ще изпадат една по една.
Сбогом казвам на света
моля ви, не ме съдете за това.....
Но това не е живот...за какво си струва да живея аз,
на този ден се жени моята любов...след час....


Дядо Коледа се влюби в мен
В най -  вълшебния ден,
обиклях улиците сама,
а безброй снежинки се сипеха върху мен,
напомняха ми за вълшебствата по Коледа...
Безброй лица...бързаха за празника
за да бъдат заедно  те в нощта,
един до друг  на коледната трапеза.
А аз бях толкова сама....сред хора
не радост, чувствах единствено умора..
Трудно е щом празник се зададе,
разбират ме само самотните...
...
И бавно продължавах да вървя из града,
не бързах нямах любим да ме чака у дома,
а на ъгала весел смях напомни ми когато бях дете,
как чуех ли ‘хо хо хо’ Дядо коледа да ме прегърне
протягах ръце...
От радост тихичко заплаках...
Исках пак да вярвам във това,
че по Коледа стават чудеса.
Обърнах се и продължих...
А някой хвана ме за ръка и дъх затъих,
обърнах се и не вярвах на очи,
че Дядо Коледа пред мен стои
‘Помня всички добри деца..’
Не ме прегърна, както когато бях малка...
странно Дядо Коледа целуна ми ръка !!!
Погледнах го, а той дръпна своята брада,
видях най - красивото мъжко лице
и с ‘да’, отвърнах на въпроса ‘кафе?’
Дядо коледа не беше зает
и преди месец бе навършил двадесет и пет!
Имаше най- сладката трапчинка на света,
а за милиони му беше усмивката.
Дядо Коледа се влюби в мен в нощта,
когато на Коледа ставаха чудеса!

Ехххх малко след като написах този третият стих, мамита, един 25 годи6ен дядо коледа така ми  падна от небето..... че ако вярвате в чудеса да знаете че стават. А дядо коледа д ами е жив и здрав вече е на 26 
Дано ви е било приятно да четете

Среднощно

Нощта бе по южняшки тривиална ,
Горещия й дъх – солено влажен,
Алеята, в премяната си бална
Простряла бе зелен сатен до плажа.
По бухналите букли на дърветата
Броката си звездите бяха пръснали,
Луната(тривиално, знам)  морето
с помадата си сребърна бе лъснала.
Той сложи пръст на устните й: „Тихо!
Чуй - вятъра във валс влече вълните,
Виж чайките как наблюдават с кикот
на корабите флирта сред водите…”
Говореше й, с устни прилепени
До крехката извивка на тила й,
Клепачите му, сладостно скосени
Потрепваха, усетили страха й
(о, този страх съвсем не е случаен-
Той носи аромата на парфюма й
и сладки тръпки по гръдта й вае)
Залепваха по скулите й думи
през гладните му устни прецедени
и властно, настървено, я дамгосваха.
Тъй цяла нощ останаха, слепени…
А  щом се съмна, тръгнаха си боси.

По скулите ми лепне тишината,
Почти шамарна, сепната и зла.
И иде ми Оная със Косата
да пие чай със мен да призова.
(Ох, твърде суицидно. Тъкмо аз ли?
Не ми отива мъртво амплоа)
Изтъркано от употреба Щастие
Опитва да ме стигне със ръка.
Но моята, отдавна недокосвана
се свива във напрегнато кълбо.
(Не искам да се чувствам като просяк,
За малко пуснат в нечие легло)
По-гъста от смола е тишината,
И всеки звук свисти  като оса.
Гранитно-непристъпна е вратата
(ключът за нея с мен ще отнеса.)

Ели,не спираш да ме удивляваш-тръпна в о4акване на нещо прекрасно винаги,когато видя,4е си писала в темата