Няма нещо, което може да се случи на другите, а на теб да не може да ти се случи...
Чаках това дете две години и два месеца. Най-бързо изминалото време в живота ми, през което живеех от цикъл до овулация, след това до другия цикъл и другата овулация. Нищо друго нямаше значение, нищо друго не беше важно. Надеждата умирала последна, казват. Не знам умряла ли беше или не, но общо взето никаква я нямаше вече. И изведнъж , съвсем неочаквано, като гръм от ясно небе – о, чудо, бях бременна! Насред отчаянието се появи една малка светлинка, която ме освети отвътре и пресуши сълзите ми, върна ми радостта и надеждата. Сърцето ми вече не биеше в гърдите, премести се в корема ми до най-желаното нещо на света – за да му шепне всеки ден колко много го обичам и колко дълго съм го чакала.
Първи преглед. 13 септември. Видях я на монитора – малката ми шестседмична точица, около която се беше завъртял целият ми живот, символ на любовта между двама души, които сега летяха от щастие. Гадене, световъртеж, непоносимост към някои храни – най-сладкото страдание, което някога ми се беше случвало!
Втори преглед след две седмици. Краят на радостта. Краят на мечтите. Краят н авсичко. Малката ми точица нямаше сърдечна дейност и беше спряла да се развива. Сякаш ме прегази влак. Не мога да забравя угриженото изражение на лекарката докато гледаше монитора и думите й: „Само че... е спряло да се развива”. Нямах сили да стана от стола за преглед. Беше четвъртък, 30 септември. В понеделник, на 4 октомври, трябваше да отида да ми направят кюретаж.
Излязох на улицата. Не знаех къде съм, не знаех коя съм. Плачех. С глас. Не ми пукаше, че хората ме гледат. Какво знаеха те? Току що бях загубила душата си, имах право да плача.
До неделя обаче стриктно си пиех фолиевата киселина. Не защото с надявах да е станала грешка и бебето да е живо, а защото неистово отказвах да приема, че не е. Не можеше да е истина – толкова го чаках, толкова го исках. Накрая го имах. Но само за два месеца.
Вечерта преди понеделник влязох да се къпя. През цялото време плаках под душа. Много е странно да плачеш под душа – лицето ти е мокро и не усещаш сълзите. На очите ти обаче люти. В съзнанието ми незнайно защо се беше загнездила една част от песен на Юлия Савичева: „Привет, аз даже не тъгувам, привет, дори не те забелязвам, боли, да, аз просто умирам, привет...”.
След като се изкъпах се намазах с един лосион за тяло Little Black Dress. Точно като за погребение. И тубата беше черна даже. Изпих един лексотан по препоръка на лекарката ми, за да мога да спя. Не ми подейства. Не спах.
Рано на другата сутрин ме приеха в болница. Беше ужасен студ. Но студът в мен...с него нищо не може да се сравни. Акушерката десет минути търси вена, за да ми сложи абоката. Ръцете ми бяха толкова посинели и ледени, че вените се бяха свили. Накрая се принуди да го постави от горната страна на лявата ми китка. Само там се намери някаква мижава веничка. Всичко щеше да започне в десет и половина. До тогава имаше време. Лежах си на леглото и плачех тихо. Акушерката периодично минаваше, за да види как съм. Как можех да съм? Като кукла – само форма и никакво съдържание. Попитах я защо след като бебето е спряло да се развива преди две седмици, все още ми става лошо и ме болят гърдите. Тя каза, че ще бъде така докато не го изчистят. Да го изчистят. Сякаш ставаше въпрос за нещо мръсно.
В десет и половина ме качиха в операционната. Толкова силно треперех, че едва ходех. Но не защото ме беше страх; най-страшното вече ми се беше случило. Помогнаха ми да се кача на масата. Стълбичката и подложките за краката бяха черни. И те като за погребение. Легнах по гръб и се разплаках с глас. Хълцах и се давех в сълзите си, не можех да си поема дъх. Някой ми каза да не си стискам колената едно към друго. Явно инстинктивно съм отказвала да позволя да ми вземат бебето. Макар и мъртво то си беше мое. Как да им го дам? Как?
Всички бяха много мили и търпеливи с почти истеричния ми плач. Опитваха се да ме успокоят. Анестезиоложката ми каза: „Хайде, догодина ще те чакам оттатък в родилна зала”. Докато ми слагаха апарата за проследяване на кръвното налягане на дясната ръка, някой друг каза: „Милата, цялата трепери”. Не треперех. Направо се тресях.
Вляха ми упойката. Усетих я като опарване по ръката, сякаш някой сипа спирт върху рана. Дойде и моята лекарка, тази, при която ходех на прегледи. Тя щеше да извърши кюретажа. Държа ме за ръката почти докато ме хвана упойката.
Бавно идвах на себе си. Сякаш изплувах от дълбока вода и виждах как над мен светлината все повече се приближава. Отворих очи. Бях си отново в стаята. Всичко беше свършило, този път изцяло. Бебето ми го нямаше. Нямаше го и сърцето ми. Сигурно беше изпаднало някъде горе, в операционната. Отново заплаках. Не съм мислила, че мога да бъда толкова нещастна.
Мина една седмица. Аз не се чувствам човек. Ако съпругът ми не беше до мен сигурно щях да съм приключила със себе си. Опитвам се да свикна с мисълта, че съм изрод. Какво е това мое тяло, та не можа да се погрижи за нещо толкова естествен, каквото е едно бебе? Плача. Не мога да спра.
Вечер ме е страх да заспивам, стоя в тъмното и гледам сенките в стаята. Като затворя очи все едно и също виждам: операционната маса с черните подложки за крака и прожектора над мен, съставен от три плоски, кръгли лампи.
Знам как се унищожават биологични отпадъци. Изгарят ги. Но как да се примиря с мисълта, че това се е случило и с бебето ми?
Душичката ми, светлинката, която ме огряваше отвътре.
Няма я. Угасна.
ПП: Извинявам се, ако съм отегчила някого с дългия си пост. Просто имах нужда да споделя. У дома се крия като плача, за да не стресирам допълнително съпруга си, който и без това тежко приема загубата на бебенцето ни.
Знам, че има майки, загубили дечицата си в по-напреднала бременност от мен, както и майки, загубили вече родените си дечица. Но и мен ме боли. Ужасно ме боли...
Чаках това дете две години и два месеца. Най-бързо изминалото време в живота ми, през което живеех от цикъл до овулация, след това до другия цикъл и другата овулация. Нищо друго нямаше значение, нищо друго не беше важно. Надеждата умирала последна, казват. Не знам умряла ли беше или не, но общо взето никаква я нямаше вече. И изведнъж , съвсем неочаквано, като гръм от ясно небе – о, чудо, бях бременна! Насред отчаянието се появи една малка светлинка, която ме освети отвътре и пресуши сълзите ми, върна ми радостта и надеждата. Сърцето ми вече не биеше в гърдите, премести се в корема ми до най-желаното нещо на света – за да му шепне всеки ден колко много го обичам и колко дълго съм го чакала.
Първи преглед. 13 септември. Видях я на монитора – малката ми шестседмична точица, около която се беше завъртял целият ми живот, символ на любовта между двама души, които сега летяха от щастие. Гадене, световъртеж, непоносимост към някои храни – най-сладкото страдание, което някога ми се беше случвало!
Втори преглед след две седмици. Краят на радостта. Краят на мечтите. Краят н авсичко. Малката ми точица нямаше сърдечна дейност и беше спряла да се развива. Сякаш ме прегази влак. Не мога да забравя угриженото изражение на лекарката докато гледаше монитора и думите й: „Само че... е спряло да се развива”. Нямах сили да стана от стола за преглед. Беше четвъртък, 30 септември. В понеделник, на 4 октомври, трябваше да отида да ми направят кюретаж.
Излязох на улицата. Не знаех къде съм, не знаех коя съм. Плачех. С глас. Не ми пукаше, че хората ме гледат. Какво знаеха те? Току що бях загубила душата си, имах право да плача.
До неделя обаче стриктно си пиех фолиевата киселина. Не защото с надявах да е станала грешка и бебето да е живо, а защото неистово отказвах да приема, че не е. Не можеше да е истина – толкова го чаках, толкова го исках. Накрая го имах. Но само за два месеца.
Вечерта преди понеделник влязох да се къпя. През цялото време плаках под душа. Много е странно да плачеш под душа – лицето ти е мокро и не усещаш сълзите. На очите ти обаче люти. В съзнанието ми незнайно защо се беше загнездила една част от песен на Юлия Савичева: „Привет, аз даже не тъгувам, привет, дори не те забелязвам, боли, да, аз просто умирам, привет...”.
След като се изкъпах се намазах с един лосион за тяло Little Black Dress. Точно като за погребение. И тубата беше черна даже. Изпих един лексотан по препоръка на лекарката ми, за да мога да спя. Не ми подейства. Не спах.
Рано на другата сутрин ме приеха в болница. Беше ужасен студ. Но студът в мен...с него нищо не може да се сравни. Акушерката десет минути търси вена, за да ми сложи абоката. Ръцете ми бяха толкова посинели и ледени, че вените се бяха свили. Накрая се принуди да го постави от горната страна на лявата ми китка. Само там се намери някаква мижава веничка. Всичко щеше да започне в десет и половина. До тогава имаше време. Лежах си на леглото и плачех тихо. Акушерката периодично минаваше, за да види как съм. Как можех да съм? Като кукла – само форма и никакво съдържание. Попитах я защо след като бебето е спряло да се развива преди две седмици, все още ми става лошо и ме болят гърдите. Тя каза, че ще бъде така докато не го изчистят. Да го изчистят. Сякаш ставаше въпрос за нещо мръсно.
В десет и половина ме качиха в операционната. Толкова силно треперех, че едва ходех. Но не защото ме беше страх; най-страшното вече ми се беше случило. Помогнаха ми да се кача на масата. Стълбичката и подложките за краката бяха черни. И те като за погребение. Легнах по гръб и се разплаках с глас. Хълцах и се давех в сълзите си, не можех да си поема дъх. Някой ми каза да не си стискам колената едно към друго. Явно инстинктивно съм отказвала да позволя да ми вземат бебето. Макар и мъртво то си беше мое. Как да им го дам? Как?
Всички бяха много мили и търпеливи с почти истеричния ми плач. Опитваха се да ме успокоят. Анестезиоложката ми каза: „Хайде, догодина ще те чакам оттатък в родилна зала”. Докато ми слагаха апарата за проследяване на кръвното налягане на дясната ръка, някой друг каза: „Милата, цялата трепери”. Не треперех. Направо се тресях.
Вляха ми упойката. Усетих я като опарване по ръката, сякаш някой сипа спирт върху рана. Дойде и моята лекарка, тази, при която ходех на прегледи. Тя щеше да извърши кюретажа. Държа ме за ръката почти докато ме хвана упойката.
Бавно идвах на себе си. Сякаш изплувах от дълбока вода и виждах как над мен светлината все повече се приближава. Отворих очи. Бях си отново в стаята. Всичко беше свършило, този път изцяло. Бебето ми го нямаше. Нямаше го и сърцето ми. Сигурно беше изпаднало някъде горе, в операционната. Отново заплаках. Не съм мислила, че мога да бъда толкова нещастна.
Мина една седмица. Аз не се чувствам човек. Ако съпругът ми не беше до мен сигурно щях да съм приключила със себе си. Опитвам се да свикна с мисълта, че съм изрод. Какво е това мое тяло, та не можа да се погрижи за нещо толкова естествен, каквото е едно бебе? Плача. Не мога да спра.
Вечер ме е страх да заспивам, стоя в тъмното и гледам сенките в стаята. Като затворя очи все едно и също виждам: операционната маса с черните подложки за крака и прожектора над мен, съставен от три плоски, кръгли лампи.
Знам как се унищожават биологични отпадъци. Изгарят ги. Но как да се примиря с мисълта, че това се е случило и с бебето ми?
Душичката ми, светлинката, която ме огряваше отвътре.
Няма я. Угасна.
ПП: Извинявам се, ако съм отегчила някого с дългия си пост. Просто имах нужда да споделя. У дома се крия като плача, за да не стресирам допълнително съпруга си, който и без това тежко приема загубата на бебенцето ни.
Знам, че има майки, загубили дечицата си в по-напреднала бременност от мен, както и майки, загубили вече родените си дечица. Но и мен ме боли. Ужасно ме боли...
