Е, не мога да се сдържа, много я обичам тази книжка! 
"Емил от Льонеберя"!
"Емил от Льонеберя"!
- Публикувана: 1 фев. 2011, 09:12 ч.
- Последно мнение: 18 май 2011, 11:55 ч.
Познай коя е книгата 2
"По лицето на тайния съветник се изписа изненада.
- Само на мен ли не иска да го продаде? Но защо?
Секунда по-късно Тоблер избухна в силен смях. Той остави слушалката на телефона, върна се засмян до масата, седна и продължи да се смее.
Другите просто недоумяваха.
- Е, кажи най-сетне! - замоли го Фриц. - Защо не можеш да купиш хотела?
Тайният съветник каза:
- Защото излезе, че бил мой."
- Само на мен ли не иска да го продаде? Но защо?
Секунда по-късно Тоблер избухна в силен смях. Той остави слушалката на телефона, върна се засмян до масата, седна и продължи да се смее.
Другите просто недоумяваха.
- Е, кажи най-сетне! - замоли го Фриц. - Защо не можеш да купиш хотела?
Тайният съветник каза:
- Защото излезе, че бил мой."
"С., можеш ли да махнеш тая работа от себе си?
-Мога, но отдолу съм почти гола.
-Роклята ти е у мен.
-Не мога да я облека в тъмното.
-Добре-каза той,-няма значение.
-Д., страх ли те е?
-Не. Струва ми се, че сме вече при дървото. А оттам има само няколко метра, докато излезем на улицата, при уличната лампа."
-Мога, но отдолу съм почти гола.
-Роклята ти е у мен.
-Не мога да я облека в тъмното.
-Добре-каза той,-няма значение.
-Д., страх ли те е?
-Не. Струва ми се, че сме вече при дървото. А оттам има само няколко метра, докато излезем на улицата, при уличната лампа."
Ще пусна още едно откъсче, за да ви улесня малко:
"Тръгнахме да прекосяваме училищния двор.Напрягахме очи да видим къде стъпваме.
-Д.-казах аз,- забравих си обущата зад декорите.
-Да се върнем да ги приберем.- Но когато се обърнахме, светлините в залата угаснаха.- Ще си ги вземеш утре-предложи той.
-Но утре е неделя-запротестирах аз, понеже Д. ме извърна към къщи.
-Ще накараш пазача да те пусне...С.?
-А?
-Нищо.
Д.отдавна не беше правил така.Зачудих се какво ли мисли. Щеше да ми каже, когато той реши-навярно след като се приберем. Стори ми се, че стисна костюма ми твърде здраво..."
"Тръгнахме да прекосяваме училищния двор.Напрягахме очи да видим къде стъпваме.
-Д.-казах аз,- забравих си обущата зад декорите.
-Да се върнем да ги приберем.- Но когато се обърнахме, светлините в залата угаснаха.- Ще си ги вземеш утре-предложи той.
-Но утре е неделя-запротестирах аз, понеже Д. ме извърна към къщи.
-Ще накараш пазача да те пусне...С.?
-А?
-Нищо.
Д.отдавна не беше правил така.Зачудих се какво ли мисли. Щеше да ми каже, когато той реши-навярно след като се приберем. Стори ми се, че стисна костюма ми твърде здраво..."
Хм, изглежда гадният вирус, дето ме е налазил, изостря и литературните познания, освен кашлицата. 
"Тогава го блъснах.
Трудно ми е да си припомня ясно този момент. Понякога си казвам, че е било нещастен случай. Понякога дори си вярвам. Може би съм очаквала той да скочи - Спайдърмен скача на двойно по-голямо разстояние, самата аз го бях правила достатъчно пъти, за да съм сигурна, че Леон няма да падне. Но той падна.
Ръката ми на рамото му.
Онзи звук.
Боже. Онзи звук."
"Тогава го блъснах.
Трудно ми е да си припомня ясно този момент. Понякога си казвам, че е било нещастен случай. Понякога дори си вярвам. Може би съм очаквала той да скочи - Спайдърмен скача на двойно по-голямо разстояние, самата аз го бях правила достатъчно пъти, за да съм сигурна, че Леон няма да падне. Но той падна.
Ръката ми на рамото му.
Онзи звук.
Боже. Онзи звук."
Може би да дам още един откъс:
"Сега, докато седя в любимото си кафене (няма да ви кажа кое е) на чаша кафе с кроасани и ноемврийският вятър вие и хленчи по просторния булевард, аз се чувствам почти като на почивка. Във въздуха витае същият мирис на обещание, на нови планове. Би трябвало да се забавлявам. Остават ми още два месеца отпуск, предстои ми нов, вълнуващ проект, но най-вече, най-невероятно - аз съм свободна.
Но толкова дълго влачих след себе си отмъщението, че бремето му почти ми липсва, липсва ми целта, която да преследвам."
"Сега, докато седя в любимото си кафене (няма да ви кажа кое е) на чаша кафе с кроасани и ноемврийският вятър вие и хленчи по просторния булевард, аз се чувствам почти като на почивка. Във въздуха витае същият мирис на обещание, на нови планове. Би трябвало да се забавлявам. Остават ми още два месеца отпуск, предстои ми нов, вълнуващ проект, но най-вече, най-невероятно - аз съм свободна.
Но толкова дълго влачих след себе си отмъщението, че бремето му почти ми липсва, липсва ми целта, която да преследвам."
