Как да се преборим с болката

   Искам да ти напиша нещо. Не е честно да "крещиш" за помощ и никой да не ти отговаря.
   Знам колко много боли и колко е трудно. Ще се опитам да нахвърля някой от нещата, които според мен са важни.
   Спри да търсиш отговори. Отговори няма. Опитвах се да докажа, че отговора е че аз съм виновна. Ако бях внимавала повече като бях бременна, ако бях мислила повече, ако бях внимавала повече. Аз трябваше да се погрижа за детето си. Аз го допуснах. Не може да създадеш живот и нищо да не зависи от теб. За съжаление нищо не зависи от нас. Трябва да спреш да си задаваш въпроса "защо".
   Психиатрите. След всяко посещение бездушното отношение на психиатрите ме съсипваше. Чувствах се като прокажена. Повтарях "не искам да живея", "не искам да живея" и не разбирах какво нередно има в това да не искам да живея. За мен това беше най-нормалното и естесвено нещо на света. Вече нямаше за какво да живея. А те ме третираха като ненормална и се опитваха да се подсигурят ако стане нещо да не носят отговорност. Едната ме накара да се подпиша, че нямам суицидни мисли, а друга ме накара да се подпиша, че отказвам хоспитализация. Знам че ако не си го преживял няма как да знаеш какво е, но все пак те са хората, които трябва да ти окажат първоначално някаква помощ.
   Антидепресантите. Не знам. Може би в началото малко ми помогнаха. Не знам какво щеше да стане ако не ги бях пила. Ако чувстваш, че нямаш контрол върху нищо, ако нямаш контрол върху собствените си мисли може би имаш нужда от антидепресанти. Посети психиатър, ще ти изпишат нещо, поне в това са добри.
   Болката. Болката, имаш чувството, че те разкъсва отново и отново, на малки парчета и нищо не остава от теб. Толкова много ми липсва, толкова силно си я искам обратно. Обичаш много хора на този свят, но нищо не е като обичта към децата ти. Обичах те, обичам те. Не е "честно" всички да пишат, че болката не намалява, а се увеличава с времето. Болката е толкова огромна, че имаш нужда просто някой да ти каже "малко ще намалее, съвсем мъничко но ще намалее". След първоначалния шок, когато всичко е нереално, когато си сигурен, че ще се събудиш и ще разбереш, че всичко е само лош сън, след няколко месеца болката става непоносима. Всяка сутрин се събуждаш и преживяваш отново и отново загубата. Дните са непоносими. Сега пак ме боли, много ме боли, но е по-различно. Понякога се смея. Успявам да се концентрирам в работата. Опитвам се да имам планове за бъдещето. Съветът ми е почни да се преструваш, че живееш. Аз мисля, че съм на този етап. Преструвам се, че живея. Понякога се получава, понякога не. И знай, че за да се получи всички тези усилия трябва да ги положиш първо за себе си и после за някой друг.
   Работя в градината. Плевя и прекопавам цветята и домати. Чувствам се добре. Полагам някакъв труд и виждам някакъв резултата. Подреждам в къщи. Като създавам някакъв ред в хаоса все едно контролирам нещо. Можеш да се опиташ да учиш чужд език. Хубаво е мозъкът ти да е зает с нещо.
    За мен "Пътят на сълзите" на Хорхе Букай е (не знам как да се изразя точно) истинска, реалистична, точна, полезна книга. Хубаво е да я прочетеш.

Не се получава, даже и да се "преструвам, че живея" не се получава. Не се получава, защото все още очаквам, по точно искам (неистово искам) всичко да е както преди,... но уви, нищо не е и никога няма да е същото...
Болката - тя ме държи, тя е най верният ми спътник...
Опитвам се по всякакъв начин да се държа, защото имам още едно дете - малкият ми син - моята опора в живота сега(а и не само сега). Опитвам се да не го натоварвам с моите емоции, но уви не се справям много добре...

Как да се справя с болката? Няма как. ...
Тази година синът ми трябваше да навърши 30 години...
Остана на 28 години осем месеца и двадесет и един дена.
Почина на 12.04.2011 година - 40 дена след първите прояви (очевадни) на заболяването му - мозъчен тумор.
Трябвало е да усетя, имаше признаци , но едва тогава разбрах, че това са признаци на заболяването му - умора, болка и схващане на раменете, главоболие, объркване на спомените ( не мога да си простя, че точно тази проява я забелязах, но не и отдадох достатъчно внимание, че не съм знаела, че това един основен признак на това заболяване!!)
Моята болка ме държи...
Но Марти ми липсва... надявам се да ме имам щастието да се срещнем в "онзи" по добър свят, отново да съм до него и да го усетя - аромата му, топлината му, неговото неподражаемо присъствие...

петнадесет месеца - 450 дни без  моето голямо дете - без големи ми син ...
Не е вярно, че болката намалява- тя е като снежна топка - с всяко завъртане се увеличава! И става все по - голяма.... незнам, нямам идея какво  да правя... 
Боже, мислила съм как да реагирам когато стана снаха, след това свекърва, но как и кой ще ме посъветва ка да реагирам когато стана майка на един ПРЕКРАСЕН АНГЕЛ????
как..
какво...

Мила майчице, съжалявам за безкрайната ви загуба........ няма утеха, няма смисъл от самообвинения, само спомени и очакване, че някога, някъде отново ще сте заедно.....
За Марти..... 

Здравей!
Аз загубих детенцето си преди 7 дена. Беше на 3, и почина от наследствено заболяване. Знам как боли! Но... трябва да позволиш времето да притъпи болката и да не я отхвърляш. Знай, че синът ти не те е напуснал, не е възможно. Той е просто в сърцето ти. Тялото го няма, но любовта и спомените са живи, докато ти съществуваш. Отпусни се и докосни сърцето си, той е там! Позволи си да се смееш и забавляваш отново, спомняй си винаги за него, говори за него, с близки, с познати, с непознати. Тялото няма да го върнеш, но мислите за него и любовта са с теб!   

Много,много съжалявам за сина ти......Нека е светло на душата му!
Аз загубих син на 15 год преди 4 години.  
Утъпкан и верен път за излизане от дупката няма, всеки намира САМ  пътя .  Да, имаш нужда от опора, споделяне, но изхода човек намира сам
Трябва да преминеш през всички етапи за справяне със загубата:
-отричане и не приемане
-гняв, обвинение , самообвинение
-безразличие, примирение, смирение
-просветление, приемане, потегленя
Не би могла да прескочиш някои от тези състояния.Често те се преплитат, връщат се, като морски вълни са-засилват се и те блъскат в бездната, потапят те и те завъртат в болката и мъката и те изхвърлят на върха на спомените и любовта

Децата ни са с нас, в нас, никой не може да ни отнеме изживяното, спомените-те са по -ценни от сегашния ни живот. Енергията на любовта не признава време, пространство, смърт. Тя е вечна....
Любовта към рожбите ни е вечна -само приема друга форма....
Твоя син те обича, както и ти него. Гордей се, че си го имала, че е бил ТВОЕ дете, че е бил достоен човек....Това е по-ценно  от продължителността на живота
Може да живееш кратко, но много по-стойностно и пълноценно от жалко дългогодишно живуркане
Не продължителността на живота го прави ценен...
Прегръщам те.....
Човек се научава да си носи товара и да живее с болката от физическата липса, духовно ние никога не се разделяме с децата си!

Няма друга такава болка...
Има ... когато поисках помощ от Вас мили Майки, сега разбирам, че несъзнателно съм ви подвела...
искам помощ,   защото не мога да приема( Боже , как бих могла???? ) ...
Когато Марти почина, дъщеря му, моята внучка бе на една година и четири месеца...
Мартин беше твърдо решен, да се бори, каквото и да му коства това - "Мамо, колкото пъти се наложи - толкова пъти ще ми отворят главата - аз не съм се нарадвал на жена си и дъщеря си..."
Тази болка - болката на родител, загубил рожбата си, ако беше само моя - може би бих се справила, но ...
Много много е  объркано...

Объркано, поне за мен...
Упрекват ме, че не "ходя"на църква, че не се кръстя в "храма Господен"...
Вярата ми е съкровена, идва от сърцето а и съм убедена, че е праведна... защото е там в сърцето и душата ми...
В тази вяра възпитах и децата си - моите синове, да уважават, да почитат  и не на послено място  - да бъдатб толерантни!
Мартин беше всичко, за което може да си пожелае един родител...
Илиан  - също, Боже мили , моля те, нека поне той да, има възможност, да изпълни обещанието, което ми дадоха - те двамата с брат си,да ми затворят очите...
Но най-много те моля Боже, дай му дълъг живот и мноооооооооооого здраве

Не се коси за хорските предразсъдъци...Да ходиш или не на църква, да правиш едно или друго ще ти подскаже сърцето ...изживей мъката си, за да можеш да продължиш...

Ще ти напиша и една мисъл, която много ме крепеше:
"Бог бил като добър градинар-щом влезел, в една градина откъсвал най-хубавите цветя за себе си!"
Синът ти е цвете в прегръдките на Бог
А Илиян е твоето цвете тук. Бъди силна и заради него...

Знам, че всичко, което ти пиша сега ти е трудно да приемеш, но имаш нужда да споделяш, да говориш....прави го тук.Тук има много майчици, които ще те разберат и утешат

Съчувствам ти.

Днес Марти трябваше да празнува 30-я си рожден ден....

Днес трябваше да празнуваме юбилей - 30 години от раждането на Мартин, уви не успяхме да го отпразнуваме...
Бях на гроба му(когато съм там - чувствам покой), но днес , днес плаках както никога до сега - на глас -  молих се, проклинах съдбата си и пак се молих и продължавам да се моля - живота си давам да мога поне веднъж , за миг дори видя очите му, да почувствам топлината му...
...
Мили синко, имаш моята майчина благословия да бъдеш щастлив там където си... дано намериш покой...

Славче 

Нека е светло на душата му ... Не зная какво друго да кажа ...

На 21.08  е рожденият ден на МАРТИН, а 22.08 е денят в който се обрече на снаха ми ("моята по-добра половинка - Васка") - да я обича, почита и уважава.
Да се грижи за нея и в здраве и в болест.
Дори и болен той изпълни обещанието си - първата му мисъл бе за Васка, не мислеше за себе си, мислите му бяха заети с Васка, за болката, която й причинява... това го измъчваше най-много - "Мамо  в какъв филм ви вкарах само! Нали аз трябваше да се грижа за всички и всичко ... неудобно ми е, срамувам се се че всички се грижите за мен..."
Изписаха го от болницата, прибра се при рожбата си и любимата жена.
В деня в който го изписаха се чувстваше много добре - изпълнен с енергия и желание да се бори за живота си... Разговаря с колегите си от фирмата, в която работеше, с шефката си - лицето му грееше...
Беше уверен млад мъж, знаещ какво може, уверен в себе си и в хората около него ...
След 48 часа нещата започнаха да се променят... стана апатичен, избягваше всичко и всички...
В един много труден момент, го помолих да отиде в кухнята - при "Васка и баща ти - те и имат нужда от теб!" -  Упреквам се за тази молба, защото тя предизвика сълзи в очите му - а това което промълви ще гори сърцето ми - "много ми е трудно мамо" - стана и отиде...
Това е моят син , това е ПЪРВОРОДНАТА ми рожба - МАРТИН - БЕЗУМНО ЖЕЛАНА ЗВЕЗДИЧКА ИЗГРЯЛА