Как да се преборим с болката

Искрено съжалявам за загубата на първородния ти син!  Мир на душата му!
Преди време и аз загубих сина си който беше на почти 5 години. Мисля, че тази болка никога не утихва, но с времето трябва да се научим да се справяме някак. Няма ден, в който да не мисля за него и душата ми да не го търси. Всяка седмица ходя на гробища, за да съм с него. Но някак вярвам, че след като Господ е решил така, така трябва да бъде. Не винаги разбираме пътищата Господни. Най-щастливите ми мигове бяха, когато разбрах, че съм бременна. Синът ми беше желан и очакван. Роди се болен, но дадох всичко от себе си за да бъде щастлив.
До ден днешен мечтая да се върна вкъщи и той да е там. Но знам, че няма как.
Няма рецепта за преодоляване на майчина мъка, но поне можем да споделяме  и да намалим болката! 
Недей се упреква, няма за какво - само се наказваш!  (и аз така правя, защото и аз бях затънала в такива мисли)

Трудно е в такива моменти да продължиш напред, трудно е отново да намериш смисъл и да започнеш пак да се усмихваш. Защото, както ми казваха моите приятели след загубата - животът е за живите. Няма рецепта, всяка майка трябва да намери сама сили в себе си и смисъл в утрешния ден. Кураж, момичета, мили неутешими майки, да посрещате деня с вдигната глава. Споделяйте тук когато ви тежи. Помага, когато знаеш, че някой преминал по същия път, скърби заедно с теб.

Истината е, че никой не може да разбере мъката на една майка по детето й, освен ако не е преживяла такава загуба! Затова се радвам, че има такъв форум където можем да споделяме и да се подкрепяме! 

Със сигурнност е така. На мен обаче ми трябваше да мине доста време, за да започна да пиша тук. Преди само четях в подфорума и сълзите се стичаха...и заради вашата, и заради моята болка. Сега, когато сама съм облизала раните си, че някак малко по - лесно

Здравей,толкова съжалявам за загубата ти      
Няма смисъл от "не плачи", "не се тормози".Това и да се опитваш не е възможно.
Аз може би не съм преживяла толкова тежко нещо-имам два спонтанни аборта.Мпите деца дори не бяха родени и това може би ми помага да го преодолея.Внушавам си,че така е трябвало,че ме е спасило от нрщастие с бащата и всякакви такива.
Но това е при мен,при теб не знам какво помага.Може би,както казват...времето ще излекува.Няма да спре да боли,но вече ще е по-мълчаливо, болката няма да е раздираща.
Търсенето на причините и самообвинението не помагат,а още повече влошават нещата.

Belle-Etoile, аз не меря мъката. Всички тук сме преживели загуба. Ние ставаме майки от момента, в който забременеем и без значение в кой момент този процес се прекъсне, боли много. Лично при мен май времето не лекува. Продължава още да ме мъчи въпроса "защо", както и задушаващото чувсто на вина, макар такава да знам, че няма. Много сълзи изплаках, но и много преглътнах. Добре, че след това се роди дъщеря ми, заради която си струва да се усмихвам и боря. Дано при теб, и при повечето от нас, да има други дечица, които да ни правят щастливи.

Здравей, мила и всички вие мили изстрадали сестри! За болката - всички я познаваме за съжаление прекалено добре, защото е част от нас - всеки ден всеки миг. И аз всеки ден живея с нея. Болка, самообвинения, страх, лудост, вина, смазано самочуствие, защото се се случило на твоето дете и на теб-на семейството. Никоя майка мисля си че не може да приеме и да се помири с мисълта,че точно нейното дете го няма. Разкъсващото чувство за вина и отчаяние, огромната липса и мъка, тъгата по него - най-прекрасния, ден след ден всеки ден вече почти четири години. Всеки ден, всяка ситуация, ме вкарва отново и отново във водовъртежа на спомените, връща ме назад и мисля къде сгреших, как и защо се случи и се е случило, защо??? Изрових душата си до дъно и единственото, което ме крепи е мисълта : 1. Че трябва да продължа, заради големия ми син, за да не остане той немил и недраг и сам в този труден свят,2. Болката е моето изкупление пред малкия ми син и не трябва да се боря с нея, защото това означава да тръгна срещу нещо толкова естествено, как няма да боли когато загубиш някой когото безумно си обичал?!? и то детето ти-това не е мъж, майка или който и да било. Болката е връзката ми с него, даже понякога си мисля че и той ме усеща чрез болката, доказателство е че сме едно цяло, и 3. И заради това, че и ние ще си отидем, поне да си понесем отговорностите докато сме тук, да помагаме на живите си деца с каквото можем, то че не е живот -не е-никой не заслужава такъв живот. Но по добре нас да ни боли, отколкото тях. Моля се за сила и търпение да понасям болката всеки ден и да се опитвам да правя нещата, които съм длъжна да правя . Когато си помисля за страданията на сина ми си казвам че нямам право да мисля за себе си и своята болка. Надявам се че той знае колко много го обичах и обичам и колко ме боли. Надявам се да ми прости, защото аз на себе си няма да простя и така....Когато осъзнаеш че ще е за цял живот и ако можеш да осъзнаеш своята собствена преходност просто вървиш и докъдето изтърпиш. Така виждам нещата за себе си. Поклон пред децата ни и дано някой ден се съберем с тях отново, въпреки че аз все пак мисля, че те и сега са заедно с нас, поне отвреме на време. Прегръщам Ви майчици!

sick . И аз се чувствам по същия начин, сякаш чета мислите си. Продължавам напред, след загубата имам и друго детенце, но винаги у мен има мисъл за изгубения ми син. Понякога колкото и да ми е добре дума или преживяване ме връщат назад, изживявам всичко наново и потъвам в болката. Не е вярно, че времето лекува, само притъпява болката и я прави поносима.

megislava аз също се чувствам така.Нашите изгубени деца винаги ще са в сърцата ни.Моите спомени от синът ми са толкова малко,та той живя само 45 дни и така не се и прибра в къщи,но винаги се намира нещо което да ме подсети за него,той е винаги в сърцето и умът ми.Помня всяка секунда изкарана с него,сякаш беше вчера,боли и не вярвам да спре да боли,но и мен като теб ме крепят по големият ми син и новото бебе.Те са мехлем за страдащото ми сърце.Но в същото време малкият е и моето наказание...той е копие на брат си...на моменти чак мъжът ми се стряска от тяхната прилика,гледаме го и все едно виждаме нашето ангелче.Мислехме си че с времето приликата ще се размие,та той беше само на 45 дни,а това е голямо едро бебе но не... когато го погледна,се обвинявам че не можах да помогна на брат му,все имам чувството че не направих всичко за да го спася...и това ме убива...

r@li, вината не е твоя, вината не е наша. Макар че като майки много често и това ни измъчва. Лично аз, тъй като не намерих отговор на въпроса "защо загубих сина си" се нагърбих с цялата вина. И освен с болката се боря и със себе си...
Съжалявам дълбоко за загубата ти. Винаги ми става много болно когато чета тук - колко сме много. Не се самобичувай, трябва да се научим да живеем живота си и да се радваме на децата си. Добре е, че има кого да държим за ръка

В петък на 12.10 станаха осемнадесет месеца от смъртта на Марти.
Болката - вече не се боря с нея - тя е моят живот сега.
През август оперираха майка ми - рак на дебелото черво - операцията мина успешно, биопсията показа, че няма разсейки.Тъкмо живна, изправи се на крака и започна да се възстановява, когато се наложи по спешност моят съпруг, който от три години е с диагноза ХАНК (хронична артериална недостатъчност на долните крайници) в следствие на което е с ампутирани пръсти на десния крак, чиято рана все още не се е затворила, да постъпи в болница  - направи влажна гангрена на левия крак и там сега има една огромна рана.
На 08.10 - във вторник - погребахме свекърва ми - получи два инсулта един след друг и за 48 часа си отиде.
През последните три години, особено през последните месеци все ми благодареше, че се грижа за сина й - сега тя вече е при моя син и знам, че ако се наложи тя ще се грижи за него...
Та така момичета вече не се боря с болката, тя е моят живот, но се чувствам много уморена...

Славка, съжалявам за всичко, което си преживяла ... 

Славе, поклон пред болката ти. Много мъка си преживяла, пожелавам ти да намериш сила в себе си да понесеш и да пребориш неволите.

Опитвам се да живея все едно, че ми е за последно - опитвам се да да не забравя нечий празник, опитвам се да не забравя да благодаря за всяка добра дума, жест, усмивка...
Опитвам се да простя, да "отмина всяка лоша дума" - дано успея...
Но съм много, много - уморена... Страхувам се, че няма да успея да съм в полза на Милен - моят живот, баща на децата ми..

Днес ще посея нови пролетни цветя на гроба на Марти, с надеждата че в разцъфналите пролетни цветове, ще видя за миг нежността и топлината на усмивката му...