Размисли за изгубеното и това, което имаме ...

От вчера се каня да ти пиша.И друг път съм писала при вас с пояснението, че не съм преживяла загуба като вашата.
"Страх ме е някой ден Бобо да не си помисли, че е заместител на братчето си."
Ето това ме накара да ти пиша.Мисля, че ще  го помисли само, ако ти го накараш да го помисли.Сега детето ти знае само, че го обичаш и нищо друго.А ти ще го обичаш винаги.
В някой момент, сигурно трябва да му кажеш за братчето му.Не би си помислил, че е негов заместител ако няма пряка конкуренция, така че се притесняваш ненужно.
Нормално е да тъгуваш по загубеното си дете, както е нормално да се радваш на това което имаш.
Просто не трябва да си мислиш, че имаш детето си, заради загубеното(това може и да не ти е лесно), ти имаш и двамата тъй или иначе.
Тъгувай по загубеното си дете, колкото имаш нужда и обичай и се радвай на това, което имаш.. Човек мисли трезво най-вече, когато си е изяснил чувствата

Такааа сега и аз да се включа с мнение по въпроса  Първо аз мисля че бих казала на детето си че е имало сестричка едва тогава когато стане на такава възраст в която да разбира какво му обяснявам...бих му казала че има един ангел на небето който ще го пази, че мама не е искала да се случи така, че независимо от това го обичам безумно и винаги ще е така. Няма защо да се луташ между Бобо и Станимир. За Станимир си намерила едно специално място в сърцето, той е твоето минало и той винаги ще е там, винаги ще го помниш, ще тъгуваш когато имаш нужда. А Бобо е твоето бъдеще... ще плачеш с него, ще се смееш с него, ще живееш с него и това ще ти дава сили. В никакъв случай Бобо не е заместител и не мисля че би се почувствал като такъв. Аз също съм си мислила дали сега не се опитвам да заместя детето си, но не е така. Така или иначе аз нямаше да остана с едно дете и това което Господ ми даде ще е това което ми е бил отредил да имам, просто е дошъл малко по-рано. А не забравяй че ако само Господ решава кога да се случи чудото и ако не искаше да е толкова скоро след това нямаше да стане. .....А сега ще ти дам и един друг пример освен себе си. Моята покойна баба също е загубила първото си детенце на няколко месеца при нелепи обстоятелства. След това има още две, първо вуйчо ми, а малко по-късно и майка ми. Никога нито един от тях не е мислил че е заместител или пък да се е почувствал пренебрегнат. Факт е че до последния си дъх тя споменаваше първото си детенце и никога не го забрави, но го беше оставила в едно местенце в сърцето си, което не позволи да промени начина й на живот....Надявам се да съм ти била полезна и съм сигурна че вътрешния ти глас и сърцето ще ти покажат пътя по който ти ще намериш спокойствие 

Знаете ли, свекърва ми също е загубила първото си детенце, момче. Починало е 10 дни след раждането, не мога да си спомня причината. Звучи ми като някакво проклятие ...

Благодаря ви за това, че се отзовахте на въпросите ми!  Има моменти, в които съм силна и дори забравям, но понякога просто нещо като мъгла се спуска над мен и се започва с въпросите и разсъжденията ...

 Всъщност си силна точно, защото не забравяш.Никой не би забравил подобно нещо.

Преди години по времето на нашите родители и баби смъртноста е била много по-голяма.Не мисли като за проклятие, защото почти няма род който да е бил подминат от подобно нещо, ако гледаме 30-40години назад.
При мен от страна на баща ми, той е първия с всички живи деца, преди това във всяко поколение е имало по някое починало дете.

Ох, много ми е сложно да формулирам с думи това, което искам да ти кажа...
Мен ме е ударил някакъв дзен напоследък. Или аз така го наричам... някакво приемане, че имам и живо, и мъртво дете, и всяко си има мястото. С Мишката си говорим за Мери - "бебето, което отиде да живее на небето". Когато гушкам Мишката, едновременно обожавам колко е мека, топла и пухкава - жива - и си мисля как сестра й никога няма да бъде нищо от това... Сърцето ми се радва на смеха на Мишката и едновременно с това знае, че там трябваше да има две къдрави, смеещи се момиченца, не едно... Просто присъствието на едното дете не отменя липсата на другото, нито липсата засенчва присъствието, ако ме разбираш, че пиша объркано... Аз също искам трето дете, но Мери си е Мери и новото бебе (живот и здраве), ще е друго дете. Факт е, че сигурно не би го имало, ако имахме Мери сега, но в крайна сметка така се е стекъл животът...

Децата са много непосредствени, те нямат такива сложни и мъчителни мисли като нас. Бобо ще е окей с всичко, с което ти си окей.

Явно доста сложни мисли се въртят в главата ми ...
Преодолях жестоката болка от загубата, разбрах и, че аз нямам вина за случилото се, но наистина в моментите, когато ми стане мъчно и болно се чувствах все едно предавам Божидар ...
Много е странно, самата аз не се разбирам понякога ...

QueenBee, чета мислите си... И аз понякога, когато поглеждам назад, се изгубвам в мъглата на болката и сълзите напират. Тогава винаги силно, много силно гушвам и дъщеря си - за да знае, че мама я обича безумно, макар че тъгува и за братчето й. Мисля, че тя скоро няма да е достатъчно голяма за да й споделя какво съм преживяла. Може би когато тя самата стане жена и има деца.
И все пак животът е за живите, и се опитвам повече да се смея и целувам детето си, не да извръщам глава назад...

Аз мисля - без да искам да налагам това мислене или да споря - че за децата е добре да знаят за своето място и ред в семейството, дори когато това означава да им обясним, че преди или след тях е имало друго дете, което е починало. Имам си разни теории защо мисля така, но преди всичко искам вкъщи да може да се говори за всичко. Много ми е важно да говоря за Мери (мъртвото бебе), както говоря за кака й (живото дете) - просто защото е част от живота, реален факт.

И аз съм на мнение, че трябва да знаят от малки за братчетата и сестрите си, които ги няма.
Хората са свикнали да крият тези неща, а това не е нещо от което да се срамуваш и да криеш.

Прави сте момичета, не бива да има тайни. И аз мисля така за семейните неща. Но тази болка съм я скрила така дълбоко в мен и така ме души когато се вкарам в размисли, че не знам дали бих могла да говоря открито за случилото се.

Според мен трябва да се говори, няма нищо лошо в това.
Говори дори и с нас, ако щеш. Кажи какво те мъчи, какво изпитваш, иначе няма как да продължиш напред. Когато споделиш мислите си с хора преживели същото, ще видиш, че всички имаме еднакви терзания и може би ще се почувстваш по - добре. 

Аз също съм на мнение че трябва да се говори....иначе всички тези емоции се подтискат, а това е много лошо. Аз много говорих особено в началото, дори и когато всички избягваха темата за да не ме подтискат, говоря и сега. На всички съм обяснила че това е моя начин да не полудея.

Четох, мислих... казваш Куини проклятие... знам ли? Мама е изгубила първото си дете, свекърва ми също, аз също... Нашият малкият син беше на годинка и половина, когато изгубихме батко му. Ами от тогава сме го помъкнали по гробищата.Никога нищо не сме крили. Винаги е знаел и може да звучи нелепо, но има силна връзка между двамата. И днес малкият продължава да твърди, че има някой там, който му помага в тежките моменти...

От твоята гледна точка как виждаш нещата, Марѝ? Интересно ми е да чуя.

Иначе за загубата на дете във всяко едно поколение наистина звучи като проклятие. Затова се моля ние да сме изкупили греховете на предшествениците ни и децата ни да не преживяват същото като нас!  Дано Бог да ги пази!