Подкрепят идеята за Символа на вярата на 1 стр. и да сложим линк към темата за постите. Освен рецепти на първа страница в нея има и статии и четива за поста. Темата за децата ме вълнува и мен и ще се радвам да споделим опит.
- Публикувана: 6 юни 2013, 17:14 ч.
- Последно мнение: 4 септ. 2013, 20:41 ч.
Православието като начин на живот
.
Наде, и аз ти благодаря много за прекрасната статия, която сподели с нас.
И толкова се радвам, че имаме все още сред нас такива святи личности, които да ни помагат. И колко утешително е да се четат такива слова!
На мен ми допадат и двете теми за обсъждане. И в тази връзка споделям една много хубава статия "Какво искат родителите от децата и какво искат децата от родителите" и се надявам линкът да работи: http://www.pravoslavie.bg/Възпитание/Какво-искат-родителите-от-д … ите#comment-54671
Много ще се радвам, ако в някой момент поговорим също и по една тема, която става все по-популярна. Непрекъснато около мен чувам хората да казват, че грях нямало, че всичко било правилно или неправилно според гледната точка на човека, нямало една истина, а много истини. Та темата за различаването на доброто и злото за цялото наше общество е важна, защото в един момент стигаме до ситуация, когато можем да видим пред нас да се върши жестокост и да подминем случващото се с мисълта, че това е свободната воля на извършителя и да станем съпричастни с това, което се върши. Знам, че границата между употребата и злоупотребата със свободната воля е страшно тънка и е деликатна темата, но наистина бих се радвала да поговорим за това
.
И толкова се радвам, че имаме все още сред нас такива святи личности, които да ни помагат. И колко утешително е да се четат такива слова!
На мен ми допадат и двете теми за обсъждане. И в тази връзка споделям една много хубава статия "Какво искат родителите от децата и какво искат децата от родителите" и се надявам линкът да работи: http://www.pravoslavie.bg/Възпитание/Какво-искат-родителите-от-д … ите#comment-54671
Много ще се радвам, ако в някой момент поговорим също и по една тема, която става все по-популярна. Непрекъснато около мен чувам хората да казват, че грях нямало, че всичко било правилно или неправилно според гледната точка на човека, нямало една истина, а много истини. Та темата за различаването на доброто и злото за цялото наше общество е важна, защото в един момент стигаме до ситуация, когато можем да видим пред нас да се върши жестокост и да подминем случващото се с мисълта, че това е свободната воля на извършителя и да станем съпричастни с това, което се върши. Знам, че границата между употребата и злоупотребата със свободната воля е страшно тънка и е деликатна темата, но наистина бих се радвала да поговорим за това
.
liese, много е хубава статията. На мен лично, ми е от голяма полза, защото непрекъснато имам съмнения и угризения, че не правя достатъчно за децата си, че не ги водя на изповед и причастие... Но ще коментирам по- подробно по- нататък
Само да вметна, че линкът не работи, но намерих статията чрез търсачката на Православие.бг, като сложих името й ("Какво искат родителите от децата и какво искат децата от родителите") в нея.
Бъдещата тема, която си дала е много интересна и наистина сложна, ще се радвам да чуя мнения по нея.
Аз се включвам с нещо, което сподели моя приятелка. Понеже не ми се ще да давам линк към профила й във ФБ (макар, че тя е неизчерпаем извор на знания за мен), споделям тук в
Само да вметна, че линкът не работи, но намерих статията чрез търсачката на Православие.бг, като сложих името й ("Какво искат родителите от децата и какво искат децата от родителите") в нея.
Бъдещата тема, която си дала е много интересна и наистина сложна, ще се радвам да чуя мнения по нея.
Аз се включвам с нещо, което сподели моя приятелка. Понеже не ми се ще да давам линк към профила й във ФБ (макар, че тя е неизчерпаем извор на знания за мен), споделям тук в
Скрит текст:
В КАКВО СЕ СЪСТОИ ЩАСТИЕТО В ЖИВОТА?
Съвети на преп. Макарий (Иванов)
(17881860)
На Вашия въпрос в какво се състои щастието в живота дали в блясъка, славата и богатството, или в тихия и мирен семеен живот, ще кажа, че съм съгласен с последното и ще добавя: само живот, прекаран с безукорна съвест и смирение, носи мир, спокойствие и истинско щастие.
А богатството, честта, славата и високото положение в обществото често стават причина за много грехове; такова щастие е ненадеждно.
Повечето хора желаят и търсят в този живот благоденствие, а скърбите се стремят да избегнат.
Външно това изглежда много добро и приятно, но всъщност постоянното благоденствие и щастие вредят на човека. В такива условия човек лесно пада в различни страсти и грехове и прогневява Господа. Онези пък, които водят скръбен живот, повече се приближават към Бога и по-лесно получават спасение.
Затова Господ е нарекъл отрадния живот “просторен път”: широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел (Мат. 7:13), а скръбния живот е нарекъл “стеснен път и тесни врата”: тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота и малцина ги намират (Мат. 7:14).
И тъй, от любов към нас, Господ, като предвижда ползата, която можем да получим, и като знае кой за какво е достоен, извежда мнозина от широкия път и ги насочва към тесния, та чрез претърпяването на болести и скърби да ги спаси и да им дарува вечен живот.
Иска Ви се не само да бъдете добра и да нямате в себе си нищо лошо, но и сама да виждате, че сте такава. Първото желание е похвално, а да виждаш своите добри качества това вече е храна за самолюбието.
Дори да сме извършили всичко заповядано ни от Бога, трябва да се смятаме за раби негодни. Ние пък, макар във всичко да сме неизправни, не се мислим за такива и затова, вместо да се смиряваме заради неизправността си, се терзаем от душевно неспокойствие. Ето защо и Бог не ни дава сили да изпълняваме заповедите Му, за да не се превъзнасяме, но да се смиряваме и така да приемем залога на смирението.
А когато придобием смирението, тогава и добродетелите ни ще станат твърди, пък и то не ще допуска да се превъзнасяме с тях.
Имате желание да се приближите до Бога и да получите спасение. Това е дълг на всеки православен християнин и се извършва чрез изпълняване на Божиите заповеди. А те всичките се състоят в любов към Бога и ближния и се простират даже до любов към враговете.
Четете Евангелието, там ще намерите пътя, истината и живота, пазете православната вяра и установленията на Светата Църква, поучавайте се от писанията на църковните пастири и учители и живейте съгласно техните наставления. Само молитвени правила няма да ни донесат полза...
Съветвам Ви да се стараете колкото можете повече да обръщате внимание на делата на любов към ближните: по отношение на майка Ви, на съпругата и децата Ви, грижете се за тяхното възпитание в православната вяра и за добрата им нравственост спрямо Вашите подчинени и спрямо всички ближни.
Св. ап. Павел, като изброява различните добродетели и подвизи на самоотверженост, казва: «дори да направя това или това, ако любов нямам, нищо ме не ползува.»
Съвети на преп. Макарий (Иванов)
(17881860)
На Вашия въпрос в какво се състои щастието в живота дали в блясъка, славата и богатството, или в тихия и мирен семеен живот, ще кажа, че съм съгласен с последното и ще добавя: само живот, прекаран с безукорна съвест и смирение, носи мир, спокойствие и истинско щастие.
А богатството, честта, славата и високото положение в обществото често стават причина за много грехове; такова щастие е ненадеждно.
Повечето хора желаят и търсят в този живот благоденствие, а скърбите се стремят да избегнат.
Външно това изглежда много добро и приятно, но всъщност постоянното благоденствие и щастие вредят на човека. В такива условия човек лесно пада в различни страсти и грехове и прогневява Господа. Онези пък, които водят скръбен живот, повече се приближават към Бога и по-лесно получават спасение.
Затова Господ е нарекъл отрадния живот “просторен път”: широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел (Мат. 7:13), а скръбния живот е нарекъл “стеснен път и тесни врата”: тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота и малцина ги намират (Мат. 7:14).
И тъй, от любов към нас, Господ, като предвижда ползата, която можем да получим, и като знае кой за какво е достоен, извежда мнозина от широкия път и ги насочва към тесния, та чрез претърпяването на болести и скърби да ги спаси и да им дарува вечен живот.
Иска Ви се не само да бъдете добра и да нямате в себе си нищо лошо, но и сама да виждате, че сте такава. Първото желание е похвално, а да виждаш своите добри качества това вече е храна за самолюбието.
Дори да сме извършили всичко заповядано ни от Бога, трябва да се смятаме за раби негодни. Ние пък, макар във всичко да сме неизправни, не се мислим за такива и затова, вместо да се смиряваме заради неизправността си, се терзаем от душевно неспокойствие. Ето защо и Бог не ни дава сили да изпълняваме заповедите Му, за да не се превъзнасяме, но да се смиряваме и така да приемем залога на смирението.
А когато придобием смирението, тогава и добродетелите ни ще станат твърди, пък и то не ще допуска да се превъзнасяме с тях.
Имате желание да се приближите до Бога и да получите спасение. Това е дълг на всеки православен християнин и се извършва чрез изпълняване на Божиите заповеди. А те всичките се състоят в любов към Бога и ближния и се простират даже до любов към враговете.
Четете Евангелието, там ще намерите пътя, истината и живота, пазете православната вяра и установленията на Светата Църква, поучавайте се от писанията на църковните пастири и учители и живейте съгласно техните наставления. Само молитвени правила няма да ни донесат полза...
Съветвам Ви да се стараете колкото можете повече да обръщате внимание на делата на любов към ближните: по отношение на майка Ви, на съпругата и децата Ви, грижете се за тяхното възпитание в православната вяра и за добрата им нравственост спрямо Вашите подчинени и спрямо всички ближни.
Св. ап. Павел, като изброява различните добродетели и подвизи на самоотверженост, казва: «дори да направя това или това, ако любов нямам, нищо ме не ползува.»
"Какво искат родителите от децата и какво искат децата от родителите"
Благодаря за тази публикация! Прочетох я с удоволствие и интерес!
Хубав и слънчев ден на всички!
Ще обявя все пак официално темата за тази седмица -
"Как практикуваме вярата си на работното място"
Кои според вас са допустимите граници, в които можем да свидетелстваме за вярата си сред колегите?
Възникват ли религиозни спорове и какви, в случай, че около вас има друговярващи - протестанти, католици, мюсюлмани и т.н.?
Какво е отношението на колегите ви към Православието, постите и религията изобщо?
Ще се включа и аз с мнение малко по-късно
Ще обявя все пак официално темата за тази седмица -
"Как практикуваме вярата си на работното място"
Кои според вас са допустимите граници, в които можем да свидетелстваме за вярата си сред колегите?
Възникват ли религиозни спорове и какви, в случай, че около вас има друговярващи - протестанти, католици, мюсюлмани и т.н.?
Какво е отношението на колегите ви към Православието, постите и религията изобщо?
Ще се включа и аз с мнение малко по-късно
Включвам се по темата . Благодаря на Бога за обстановката, която работя и колегите, които са около мен. Може да се каже, че преди години се престраших да започна постите благодарение на тях. Шефът ми и още няколко души постят. Не говорим много за това, просто си знаем и се подкрепяме. Има и такива, разбира се, които не постят, има почитателка на Дънов, с която често си говорим и се е случвало да спорим, но аз си я обичам, като си помисля, обичам си всички колеги такива, каквито са Стремя се да не натрапвам на никого вярата си. Ако някой ме попита, отговарям, ако се чувствам готова за това. Не искам да говоря празни приказки. У повечето хора, с които общувам в работата усещам неверие в Църковната институция и свещениците и архиереите, като нейни служители. Някак си, те си мислят, че Божиите служители трябва да са нещо като светци. Опитвала съм се да обясня, доколкото мога, че те също са грешни като нас, но имат Божията благодат, че човекът не може сам, без Божията благодат да се спаси. Но, като цяло, не си говорим много за тези работи. Опитвам се да давам личен пример, доколкото са ми силите- да помагам, да не се оплаквам излишно, да се усмихвам повече и да обичам всички. Не винаги ми се удава, особено, когато умората си каже думата.
. Благодаря на Бога за обстановката, която работя и колегите, които са около мен. Може да се каже, че преди години се престраших да започна постите благодарение на тях. Шефът ми и още няколко души постят. Не говорим много за това, просто си знаем и се подкрепяме. Има и такива, разбира се, които не постят, има почитателка на Дънов, с която често си говорим и се е случвало да спорим, но аз си я обичам, като си помисля, обичам си всички колеги такива, каквито са Стремя се да не натрапвам на никого вярата си. Ако някой ме попита, отговарям, ако се чувствам готова за това. Не искам да говоря празни приказки. У повечето хора, с които общувам в работата усещам неверие в Църковната институция и свещениците и архиереите, като нейни служители. Някак си, те си мислят, че Божиите служители трябва да са нещо като светци. Опитвала съм се да обясня, доколкото мога, че те също са грешни като нас, но имат Божията благодат, че човекът не може сам, без Божията благодат да се спаси. Но, като цяло, не си говорим много за тези работи. Опитвам се да давам личен пример, доколкото са ми силите- да помагам, да не се оплаквам излишно, да се усмихвам повече и да обичам всички. Не винаги ми се удава, особено, когато умората си каже думата. 
На малкото места, на които съм работила, никой не е знаел за вярата и разбиранията ми. Постила съм тихомълком, ако по време на пост ме почерпят с нещо, бонбон най-често, си взимам, но си го прибирам в салфетка. До скоро учех обаче и няколко колеги разбраха по един или друг начин за вярата ми. Отнесоха се с открита подигравка, а аз имах неблагоразумието да си губя времето да ги поучавам с мисълта, че нещо ще им влезе в главите. Резултатът беше само богохулства от тяхна страна.
Беше ми нужно време, за да разбера, че когато невярващ пита някакви неща за вярата, то в 99,9% от случаите пита не от искрено желание да се доближи до Бога, а от любов към спора, опит да те затапи или уязви или просто да се заяжда. За това вече не си хабя думите и не влизам в разговори по тези въпроси. Мъжът ми обаче още не си е "взел поука" и продължава да обяснява на познати. Е, както споменах, резлутатът е винаги един и също накрая - богохулства, повишаване на тон (и от двете страни) и едно неприятно чувство на ограбеност след това. Винаги после съжалява, че се е хванал на въдицата.
Трябва да говорим на другите не с думи, а с примера си. Моят опит е показал, че никой не се е обърнал от такива дебати, просто защото най-често хората подхождат към тях с цел чешане на езика, а който наистина е търсещ истината, няма нужда от спорове.
Беше ми нужно време, за да разбера, че когато невярващ пита някакви неща за вярата, то в 99,9% от случаите пита не от искрено желание да се доближи до Бога, а от любов към спора, опит да те затапи или уязви или просто да се заяжда. За това вече не си хабя думите и не влизам в разговори по тези въпроси. Мъжът ми обаче още не си е "взел поука" и продължава да обяснява на познати. Е, както споменах, резлутатът е винаги един и също накрая - богохулства, повишаване на тон (и от двете страни) и едно неприятно чувство на ограбеност след това. Винаги после съжалява, че се е хванал на въдицата.
Трябва да говорим на другите не с думи, а с примера си. Моят опит е показал, че никой не се е обърнал от такива дебати, просто защото най-често хората подхождат към тях с цел чешане на езика, а който наистина е търсещ истината, няма нужда от спорове.
На малкото места, на които съм работила, никой не е знаел за вярата и разбиранията ми. Постила съм тихомълком, ако по време на пост ме почерпят с нещо, бонбон най-често, си взимам, но си го прибирам в салфетка. До скоро учех обаче и няколко колеги разбраха по един или друг начин за вярата ми. Отнесоха се с открита подигравка, а аз имах неблагоразумието да си губя времето да ги поучавам с мисълта, че нещо ще им влезе в главите. Резултатът беше само богохулства от тяхна страна.
Беше ми нужно време, за да разбера, че когато невярващ пита някакви неща за вярата, то в 99,9% от случаите пита не от искрено желание да се доближи до Бога, а от любов към спора, опит да те затапи или уязви или просто да се заяжда. За това вече не си хабя думите и не влизам в разговори по тези въпроси. Мъжът ми обаче още не си е "взел поука" и продължава да обяснява на познати. Е, както споменах, резлутатът е винаги един и също накрая - богохулства, повишаване на тон (и от двете страни) и едно неприятно чувство на ограбеност след това. Винаги после съжалява, че се е хванал на въдицата.
Трябва да говорим на другите не с думи, а с примера си. Моят опит е показал, че никой не се е обърнал от такива дебати, просто защото най-често хората подхождат към тях с цел чешане на езика, а който наистина е търсещ истината, няма нужда от спорове.
Беше ми нужно време, за да разбера, че когато невярващ пита някакви неща за вярата, то в 99,9% от случаите пита не от искрено желание да се доближи до Бога, а от любов към спора, опит да те затапи или уязви или просто да се заяжда. За това вече не си хабя думите и не влизам в разговори по тези въпроси. Мъжът ми обаче още не си е "взел поука" и продължава да обяснява на познати. Е, както споменах, резлутатът е винаги един и също накрая - богохулства, повишаване на тон (и от двете страни) и едно неприятно чувство на ограбеност след това. Винаги после съжалява, че се е хванал на въдицата.
Трябва да говорим на другите не с думи, а с примера си. Моят опит е показал, че никой не се е обърнал от такива дебати, просто защото най-често хората подхождат към тях с цел чешане на езика, а който наистина е търсещ истината, няма нужда от спорове.
Ще споделя и аз моя опит.
Обикновено не говоря за вярата си особено с хора, с които се познавам отскоро. Едва по-нататък, ако стане дума, споделям. Обикновено не съм срещала някаква остра реакция, но го отдавам на това, че когато спечелиш доверието на някой човек, той е склонен да размисли върху това, което казваш и да го приеме, макар и понякога на външен вид да показва срещуположната реакция. Много е важно обаче по думите на св. ап. Павел с кротост да отговаряме когато ни запитват в какво вярваме и най-вече да го казваме с вяра; иначе излиза малко "религиозно" и наистина не биха повярвали в думите ти. Мисля също, че всеки човек си има индивидуален и личен начин и трябва да се изслушва човека внимателно, до сърцето на всеки има различен път и не бива ей така да хвърляш по него разни философии, а да търсиш и намериш начина, по който той ще разбере наистина какво му казваш и ще се утеши. Това като казвам имам предвид случаите, в които е ставало дума, искали са ми съвет/помощ/мнение. Много тежко ми става, когато някой ме попита нещо и аз отговоря половинчато и не както трябва и после човекът се заблуди от думите ми. По този повод моят отец ме е посъветвал, ако не знам какво да кажа, да помоля да ме попитат пак по-късно и да се помоля Бог да ми даде мъдрост и думи или да казвам "Господи, помилуй!" и тогава да отговарям и наистина Бог дава какво да кажеш на човека! Не държа по принцип някой да вярва в това, в което аз вярвам, но трудно живея с мисълта, че са ме попитали и съм подвела някого и съм го отдалечила от вярата.
Искам и да ви кажа, не трябва човек да се отчайва, една моя преподавателка, когато бях още не в църквата, веднъж ни заговори за вярата, вярно е сигурно на малко хора е помогнала, но на мен тогава ми стопли душата и ми е мил спомен.
Иначе с друговерци, които познавам, не спорим, говорим си за проблемите, по които мислим сходно и се опитвам доколкото мога да не съдя хората, да си мълча повече и да не философствам, което напоследък ми е трудно, и също така се опитвам винаги със спокоен тон без да вкарвам някакви емоции да отговарям като ме запитат предизвикателно. Разбира се, че не винаги го правя, за мое съжаление, но се опитвам така да се науча.
За голямо съжаление невярващите хора като виждат греховете ни и съдят въобще и за вярата ни и за всичко и понякога на мен ми идват мисли да отчаяние и си мисля, че е най-добре никой да не знае нищо за мен въобще и за моята вяра, за да не се осквернява Бога, но всъщност това е грешно, защото макар и да греши човек, не бива да стои паднал, а да става и да продължава да опитва. Моят отец веднъж ми казваше, че трябва другите макар и да виждат греховете ни, да знаят и виждат, че ние сме станали вярващи не защото сме престанали да грешим, а защото сме осъзнали, че грешим.
Обикновено не говоря за вярата си особено с хора, с които се познавам отскоро. Едва по-нататък, ако стане дума, споделям. Обикновено не съм срещала някаква остра реакция, но го отдавам на това, че когато спечелиш доверието на някой човек, той е склонен да размисли върху това, което казваш и да го приеме, макар и понякога на външен вид да показва срещуположната реакция. Много е важно обаче по думите на св. ап. Павел с кротост да отговаряме когато ни запитват в какво вярваме и най-вече да го казваме с вяра; иначе излиза малко "религиозно" и наистина не биха повярвали в думите ти. Мисля също, че всеки човек си има индивидуален и личен начин и трябва да се изслушва човека внимателно, до сърцето на всеки има различен път и не бива ей така да хвърляш по него разни философии, а да търсиш и намериш начина, по който той ще разбере наистина какво му казваш и ще се утеши. Това като казвам имам предвид случаите, в които е ставало дума, искали са ми съвет/помощ/мнение. Много тежко ми става, когато някой ме попита нещо и аз отговоря половинчато и не както трябва и после човекът се заблуди от думите ми. По този повод моят отец ме е посъветвал, ако не знам какво да кажа, да помоля да ме попитат пак по-късно и да се помоля Бог да ми даде мъдрост и думи или да казвам "Господи, помилуй!" и тогава да отговарям и наистина Бог дава какво да кажеш на човека! Не държа по принцип някой да вярва в това, в което аз вярвам, но трудно живея с мисълта, че са ме попитали и съм подвела някого и съм го отдалечила от вярата.
Искам и да ви кажа, не трябва човек да се отчайва, една моя преподавателка, когато бях още не в църквата, веднъж ни заговори за вярата, вярно е сигурно на малко хора е помогнала, но на мен тогава ми стопли душата и ми е мил спомен.
Иначе с друговерци, които познавам, не спорим, говорим си за проблемите, по които мислим сходно и се опитвам доколкото мога да не съдя хората, да си мълча повече и да не философствам, което напоследък ми е трудно, и също така се опитвам винаги със спокоен тон без да вкарвам някакви емоции да отговарям като ме запитат предизвикателно. Разбира се, че не винаги го правя, за мое съжаление, но се опитвам така да се науча.
За голямо съжаление невярващите хора като виждат греховете ни и съдят въобще и за вярата ни и за всичко и понякога на мен ми идват мисли да отчаяние и си мисля, че е най-добре никой да не знае нищо за мен въобще и за моята вяра, за да не се осквернява Бога, но всъщност това е грешно, защото макар и да греши човек, не бива да стои паднал, а да става и да продължава да опитва. Моят отец веднъж ми казваше, че трябва другите макар и да виждат греховете ни, да знаят и виждат, че ние сме станали вярващи не защото сме престанали да грешим, а защото сме осъзнали, че грешим.
Да се включа и аз в дискусията.
На всички места, където съм работила, винаги съм била заобиколена от колеги "традиционно православни", но без особен интерес към Православието. Никога не съм крила, че съм "практикуваща християнка" (това би трябвало да е термин противоположен на т.нар. номинално християнство
), но разбира се не съм го и изтъквала.
Реално погледнато християнинът може да скрие много неща, но той неизбежно се открива през периода на по-дългите пости - Коледния и Великия пост. И да искаш, няма как да се скриеш от погледите на всички, а и не мисля, че е необходимо да се крием. Както обичаше да казва един познат свещеник, когато го питали "Защо постиш?" (в смисъл "Не всички свещеници постят, а ти - защо?"), той отговарял "А ти като си християнин, защо не постиш? (в смисъл "кой те е освободил от това задължение"). Постът е нещо неотменно от християнския ни живот и затова не следва да се крием, срамуваме или притесняваме от това кой какво щял да каже за нас. Да не говорим, че това е вид свидетелстване за вярата, което сме длъжни да правим. Така че си струва да понесем последствията - дали ще са укори или подигравки към нас или Църквата, това си е отговорност на отстрещния човек, а не наша. Пък и това е начин човекът отстреща да открие своята същност. Наша е отговорноста да не отвърнем на злото със зло, а при възможност и да приласкаем човека с любов. Защото много често зад грубите си обноски хората крият най-често душа обезверена от лицемерието и лошия пример на други християни и духовници. Може би тъкмо на нас се пада отговорността да поправим това.
Относно това как трябва да общуваме с околните, винаги имам пред очи примера и думите на св. равноапостолен Николай (Касатски), който обичал да казва: "Първо трябва да се покаже любовта, а след това православното слово". Ако правим така, със сигурност ще имаме успех.
На всички места, където съм работила, винаги съм била заобиколена от колеги "традиционно православни", но без особен интерес към Православието. Никога не съм крила, че съм "практикуваща християнка" (това би трябвало да е термин противоположен на т.нар. номинално християнство
), но разбира се не съм го и изтъквала. Реално погледнато християнинът може да скрие много неща, но той неизбежно се открива през периода на по-дългите пости - Коледния и Великия пост. И да искаш, няма как да се скриеш от погледите на всички, а и не мисля, че е необходимо да се крием. Както обичаше да казва един познат свещеник, когато го питали "Защо постиш?" (в смисъл "Не всички свещеници постят, а ти - защо?"), той отговарял "А ти като си християнин, защо не постиш? (в смисъл "кой те е освободил от това задължение"). Постът е нещо неотменно от християнския ни живот и затова не следва да се крием, срамуваме или притесняваме от това кой какво щял да каже за нас. Да не говорим, че това е вид свидетелстване за вярата, което сме длъжни да правим. Така че си струва да понесем последствията - дали ще са укори или подигравки към нас или Църквата, това си е отговорност на отстрещния човек, а не наша. Пък и това е начин човекът отстреща да открие своята същност. Наша е отговорноста да не отвърнем на злото със зло, а при възможност и да приласкаем човека с любов. Защото много често зад грубите си обноски хората крият най-често душа обезверена от лицемерието и лошия пример на други християни и духовници. Може би тъкмо на нас се пада отговорността да поправим това.
Относно това как трябва да общуваме с околните, винаги имам пред очи примера и думите на св. равноапостолен Николай (Касатски), който обичал да казва: "Първо трябва да се покаже любовта, а след това православното слово". Ако правим така, със сигурност ще имаме успех.
Наша е отговорноста да не отвърнем на злото със зло, а при възможност и да приласкаем човека с любов. Защото много често зад грубите си обноски хората крият най-често душа обезверена от лицемерието и лошия пример на други християни и духовници. Може би тъкмо на нас се пада отговорността да поправим това.
Много верни думи. Това трябва да ни води в общуването с хората.
Молитвата на йеросхимонах Партений Киевски
Иисусе, живей в мене
и дай ми и аз да живея в Тебе!
Господи Иисусе Христе, Сине Божий,
не допускай да ме обладават суетност, самолюбие, чувственост, нехайство, гняв,
и да ме отвличат от любовта към Теб.
... О, Господи, Създателю мой, всичкото мое Упование!
Не ме оставяй без наследство в блажената вечност;
направи и аз да последвам Твоя свят пример, да бъда покорен на поставените над мене власти;
дарувай ми тая чистота на духа,
тая простота на сърцето, които ни правят достойни за любовта Ти.
Към Тебе, о, Боже мой, въздигам душата и сърцето си:
не оставяй Твоето създание да погине,
но ме избави от единственото и най-голямо зло — греха.
Направи, Господи, да понасям безпокойствата и душевните скърби с търпение,
както с радост приемам сърдечните удоволствия.
Ако Ти, Господи, искаш, можеш да ме очистиш и осветиш.
Ето, предавам се на Твоята благост,
като прося да изтребиш от мен всичко, което Ти е противно,
и да ме причислиш към множеството Твои избраници.
Господи, отнеми от мене празнотата на духа, която прахосва времето,
суетата на мислите, която пречи на Твоето присъствие
и разсейва вниманието ми по време на молитва.
Ако с помислите си се отдалечавам от Теб, когато се моля,
то помогни ми това разсейване да не е драговолно,
и, отвръщайки ум, да не отвръщам от Теб сърцето си.
Изповядвам на Тебе, моя Господ и Бог,
всички грехове на моето беззаконие, сега и преди сторени пред очите Ти —
прости ми ги заради Твоето свято име
и спаси душата ми, що си изкупил с драгоценната Си Кръв.
Отдавам се в ръцете на Твоето милосърдие, предавам се на Твоята воля:
постъпи с мене според благостта Си, а не според моите злини и беззакония.
Научи ме, Господи, тъй да разполагам делата си,
че те да спомагат за прославата на Твоето свято име.
Смили се, Господи, над всички християни,
чуй желанието на всички, що викат към Тебе,
избави от всяко зло, спаси Твоите раби (имена),
прати им отрада, утешение в скърбите и Твоята свята милост.
Господи! Моля Те особено за тия,
които с нещо са ме обидили и наскърбили, или са ми сторили някакво зло:
не ги наказвай заради мене, грешния, но излей върху им Твоята благост...
Господи, моля Те за всички, които аз, грешният, съм наскърбил,
обидил или съблазнил с дело, слово, помисъл, съзнателно или несъзнателно.
Господи Боже! Прости нам нашите взаимни оскърбления;
прогони, Господи, от нашите сърца всяко негодуване, подозрение, гняв, злопаметност, кавги
и всичко, което може да пречи на любовта и намалява братолюбието.
Помилуй, Господи, тия, които са заръчали на мене, грешния и недостоен, да се моля за тях!
Помилуй, Господи, всекиго, който проси Твоята помощ.
Господи! Направи тоя ден ден на Твоето милосърдие, дай всекиму според молбата,
бъди пастир на заблудените, водител и светлина на тънещите в неведение,
наставник на лишените от мъдрост,
баща на сиротните,
помощник на потиснатите,
лекар на болните,
утешител на умиращите,
и всинца ни приведи към желания край -
при Тебе, нашето Пристанище и блажено Упокоение.
Амин.
http://www.pravoslavieto.com/molitvoslov/molitvi/monah_partenij.htm
И понеже си говорим за личния пример, си спомних едно нещо. По принцип родителят пренася на детето отношението му към нещата като цяло. Така и моят баща, който пости откакто се помня, ми "внуши", че едва ли не ще се поболея, ако започна и аз да постя, нямало да ми понесе и прочие. И не постех, въпреки че много ми се искаше, все бях с нагласата, че ще ми стане нещо, ако постя дори само в сряда и петък. Доста по-късно се запознах с едно момиче на моите години, което от ученичка пости и е оставила живота си изцяло в Божиите ръце, тя не се страхуваше за тялото си и какво щяло да й стане, защото вярваше, че това е най-доброто за нея. Нейният пример ме окуражи и сега съжалявам, че на времето съм се подвела и толкова време не съм постила.
Препоръчани теми