Поредната тема за раздяла

Минал 30, скандалджия, със сексуални проблеми, противно поведение и месещи се роднини. Не си струва усилията.
И не, въобще не е 'просто свикни'. Да му купят циганска булка, като искат свикване.

Опитах се да променя отношението му, което се изразяваше в постоянно командване вкъщи, проверки кое как е свършено всичко, да искам одобрения, ако искам да взема нещо за дома. Противопоставях се на това и всеки разговор завършваше с караници. Имало е случаи да се ядоса много и да ме обиди грубо, аз също не успявах да премълчавам. С времето освен за битовизми и за работа не сме водили разговори за друго. Сексът преди 2-3 години може би беше добре, с времето намаля, а след като заживяхме заедно стана трагедия. Опитах няколко пъти да говоря с него, опитах да му възвърна интереса, но не се получи. Просто спря да ме забелязва. В един момент станахме просто съквартиранти, спря да се интересува изобщо какво се случва в живота ми. Аз също престанах, защото се изморих от безкрайни монолози, може би съм дуднала прекалено. Много са случките, които са ме наранявали, предполагам, че и при него е така. Наскоро си дадох сметка, че не искам да водя такъв живот и реших да прекратя нещата.

И в допълнение към горните мнения - като допълзи да ти се моли някой, да не вземеш да се върнеш!
Помни, че всичките ти премеждия с него са реалност, не си си ги измислила.

и съм в дилема дали да не отидем с детето ми за известно време при родителите ми като остане малко без нас да се осъзнае, на това поне се надявам, не искам да се разделяме, но не мога и да продължавам да търпя това отношение...

Не са наказателни акции, а безсилие и не знаене как да се справиш със ситуацията. Не ви разбирам защо сте повечето толкова озлобени и веднага почвате да съдите човека вместо да се опитате да го разберете. Ама не, вие сте перфектни и не грешите никога. Човек да съжали изобщо, че е написал нещо.

Не са наказателни акции, а безсилие и не знаене как да се справиш със ситуацията. Не ви разбирам защо сте повечето толкова озлобени и веднага почвате да съдите човека вместо да се опитате да го разберете. Ама не, вие сте перфектни и не грешите никога. Човек да съжали изобщо, че е написал нещо.

Ами добре че не сте имали деца и си се освободила, сега ще ти е мъчно, но ще мине. Аз съм общо взето в същата ситуация само, че имаме и детенце на 9 месеца вече....заедно сме от почти 5 години, в началото беше прекрасно, беше грижовен, мил, много бях щастлива, само че тогава аз си бях егоист и не давах толкова колкото той ми даваше, след като се роди детето ни стана страшно, само скандали и викове, все едно че е друг човек. Нервите са ми изпънати и постоянно се чувствам зле и съм в дилема дали да не отидем с детето ми за известно време при родителите ми като остане малко без нас да се осъзнае, на това поне се надявам, не искам да се разделяме, но не мога и да продължавам да търпя това отношение...

Твоят случай е много различен от този на авторката. Не пишеш кое точно го ядосва, веднага след раждането ли започна, как сте финансово и в чие жилище живеете. Зависи и бебето ревливо ли е, има ли здравословни проблеми. Ако работи от къщи, а бебето реве и издава звуци, може да е заради карантината. Ние се избиваме почти у дома, но сме четиримата и никой не може да мръдне засега. Не е причината в конкретен човек, а в това, че всичките, непрекъснато сме си на главите и във всяко помещение има човек. Няма час, в който някой да не учи или работи дистантно на компа. Ако е заради карантината, стискате зъби и чакате да мине или някой от вас да може да замине.

Излизане от общото жилище може да успокои топката временно, но ако на мъжа му е липсвало спокойствие заради ревовете на бебето, може и да не ви допусне обратно.

И ние сме имали много тежки моменти след раждането на второто дете, а първото се роди недоносено. С времето, като пораснат децата, дразнителите намаляват, обаче да се дразни още от раждането не е на добро.

Едно деветмесечно яде, суче, пълзи, ака, пИка и спи. Не знам какво толкова го дразни.

Да е издразнен от липса на секс????? Излизане по заведения да му липсва?

Преди да идеш у родителите ти трябва да си готова да е завинаги и да си подплатена финансово.

Отвори друга тема и опиши по-подробно обстоятелствата.

Здравейте,
не се обръщам с конкретен въпрос, а с молба за съвети. Историята е дълга, но ще я съкратя. Няколкогодишна връзка, с една по-дълга раздяла. Последващо събиране, уж с променен начин на мислене и от двете страни, но стигнахме отново до раздяла. Имаме много хубави спомени, емоции, но се карахме страшно много. Заживяхме заедно едва след 6-тата година заедно и се надявах, че ще улегнат нещата като сме под един покрив. До 30 години той живя с техните и това оказа голямо влияние. Опитах се да променя отношението му, което се изразяваше в постоянно командване вкъщи, проверки кое как е свършено всичко, да искам одобрения, ако искам да взема нещо за дома. Противопоставях се на това и всеки разговор завършваше с караници. Имало е случаи да се ядоса много и да ме обиди грубо, аз също не успявах да премълчавам. С времето освен за битовизми и за работа не сме водили разговори за друго. Сексът преди 2-3 години може би беше добре, с времето намаля, а след като заживяхме заедно стана трагедия. Опитах няколко пъти да говоря с него, опитах да му възвърна интереса, но не се получи. Просто спря да ме забелязва. В един момент станахме просто съквартиранти, спря да се интересува изобщо какво се случва в живота ми. Аз също престанах, защото се изморих от безкрайни монолози, може би съм дуднала прекалено. Много са случките, които са ме наранявали, предполагам, че и при него е така. Наскоро си дадох сметка, че не искам да водя такъв живот и реших да прекратя нещата. Последва сериозна офанзива от семейството му с реплики от рода на "просто свикни" и т.н. Не исках да свиквам и се разделихме. Изнесох се и си наех жилище, но се чувствам отвратително. Постоянно ми се плаче. Осъзнавам, че може би е грешка след като се събрахме, но имах илюзия, че ако заживеем заедно ще се издялкат нещата. Искрено се надявам, че ако се затрупам с работа, ще ми мине по-бързо. В същото време си мисля как мои приятелки са с деца, семейства и т.н. и се чувствам все едно изоставам (на 27 съм).




На такива хора евала не можеш да правиш! Той си е свикнал с живота с мама и тате ама мама и тате са до едно време след това почва да се гради семейство аз лично мразя родители да се месят в отношенията на двама души, с бившият ми приятел голяма ''любов" каквато той е описваше че аз съм "неговото бъдеще и неговата годеница" а това са доста силни думи за да го кажеш и трябва да знаеш че го искаш! и в един момент просто всичко се обърна започнаха караниците скандалите и т.н...млада си още но недей си мисли че си грешка така е трябвало да става

Тъжна си заради изгубените илюзии и това, че си опитала да дадеш всичко от себе си.
Повтаряй си по-често, защо си избрала да продължиш сама.. Не искаш мъж, който да те действа като дете и не те докосва и интересува от теб. 

От 17 до 28 годишна възраст бях с бившия. Беше съгласен да живеем заедно ама при мама 😁
Разделихме се, след 2 месеца срещнах бъдещия, след още 6 месеца бяхме женени и чак на 34 родих. Горе главата, не съжалявай за миналото, гледай напред

То колко такива теми има... Капка в морето е е твоята.
А защо седиш там?

Грешката ти е била, че изобщо си се навила да отидеш да живееш там.

Не давай срокове, момиче! Видиш ли, че нещата са свирен мач, никакви срокове не давай, защото така губиш само ти. На него му е все тая, той си остава при мама.

Сийка е права, само да допълня нещо. Ти хубаво си му дала срок, но той за година и кусур като не се е наканил - ако ще до лято 2031 да му дадеш срок , все тая, няма да се изнесе.

Живея е силно казано дори, реално само спя там и то се случи спонтанно покрай пандемията с идеята, че като си намеря работа ще си намерим нещо самостоятелно...Реално никъде не съм, това ме побърква вече..

Здравейте,
не се обръщам с конкретен въпрос, а с молба за съвети. Историята е дълга, но ще я съкратя. Няколкогодишна връзка, с една по-дълга раздяла. Последващо събиране, уж с променен начин на мислене и от двете страни, но стигнахме отново до раздяла. Имаме много хубави спомени, емоции, но се карахме страшно много. Заживяхме заедно едва след 6-тата година заедно и се надявах, че ще улегнат нещата като сме под един покрив. До 30 години той живя с техните и това оказа голямо влияние. Опитах се да променя отношението му, което се изразяваше в постоянно командване вкъщи, проверки кое как е свършено всичко, да искам одобрения, ако искам да взема нещо за дома. Противопоставях се на това и всеки разговор завършваше с караници. Имало е случаи да се ядоса много и да ме обиди грубо, аз също не успявах да премълчавам. С времето освен за битовизми и за работа не сме водили разговори за друго. Сексът преди 2-3 години може би беше добре, с времето намаля, а след като заживяхме заедно стана трагедия. Опитах няколко пъти да говоря с него, опитах да му възвърна интереса, но не се получи. Просто спря да ме забелязва. В един момент станахме просто съквартиранти, спря да се интересува изобщо какво се случва в живота ми. Аз също престанах, защото се изморих от безкрайни монолози, може би съм дуднала прекалено. Много са случките, които са ме наранявали, предполагам, че и при него е така. Наскоро си дадох сметка, че не искам да водя такъв живот и реших да прекратя нещата. Последва сериозна офанзива от семейството му с реплики от рода на "просто свикни" и т.н. Не исках да свиквам и се разделихме. Изнесох се и си наех жилище, но се чувствам отвратително. Постоянно ми се плаче. Осъзнавам, че може би е грешка след като се събрахме, но имах илюзия, че ако заживеем заедно ще се издялкат нещата. Искрено се надявам, че ако се затрупам с работа, ще ми мине по-бързо. В същото време си мисля как мои приятелки са с деца, семейства и т.н. и се чувствам все едно изоставам (на 27 съм).