Баланс в отношенията с родителите

учудвам се че големи хора реват за 'мама' и 'тате'. ако не са били читави хора към вас е време да го приемете

Много е трудно да накараш дете да учи, ако то не иска. Ако беше лесно, нямаше да е пълно със занимални и уроци. Това не е неразбирателство с родители, а просто жената не учи с внуците. И аз няма да го правя един ден сигурно.

Става малко извън темата, но аз моя внук не мога да го накарам да си измие зъбите, за учене- не ми се мисли
Да си кажа честно- вече нямам нерви да споря и впрягам с деца, за собствено спокойствие действам по неговите правила, има родители да възпитават.

Не мисля, че бабите трябва да учат с децата. За това са родителите и училището/занималните/курсовете. Бабите и дядовците имат друга роля в живота на внуците си.

Вероятно ще изляза като доста лош човек с това, което ще кажа, но - като починаха ми олекна, наистина. Не съм се радвал за това ни най-малко, но предвид всичко, което ми причиниха наистина се почувствах по-добре, че вече ги няма. Ситуацията при мен беше доста сходна с тази на Артист и Lanarte, до последно им бях виновен за всичко, непрекъснато от дете още бях мачкан до степен да нямам никакво самочувствие и да не мога да приемам комплименти (винаги изпадах в параноя, че ми се подиграват). Създадоха ми един куп комплекси, бях свикнал от всички страни да ме мачкат включително от вече бившата ми жена и смятах, че си го заслужавам. Непрекъснато се месега в абсолютно всичко, което правех и ми се караха, че това или онова не се било правило така, как можело да съм толкова некадърен едно нещо да свърша като хората. Дори като се разболяха обвиняваха мен, че са се разболели от всичкото викане по мен и непрекъснатата нужда да са зад мен да ме учат и оправят нещата след мен. Та - накратко, колкото и лошо да е - наистина ми е много по-леко без тях.

То и да го приемеш, травмите от детството се отразяват на характера с възрастните.
На съвсем подсъзнателно ниво.

Бгтатко2, аз също до една степен си отдъхнах като татко почина. Беше друг човек в последните 2-3 години. Накрая се държа ужасно с всички, беше злобен, беше агресивен, беше налитал на бой на един човек. Направо не можехме да познаем как стана друг. Преди беше ларж, много човечен и комуникативен, умееше да сплотява и събира хората. Накрая нещо му стана, озлоби се към всички, включително и към нас с майка ми. Просто превъртя. Смъртта беше спасение за него, колкото и да ми е мъчно, че вече го няма.

не казвам че е лесно. борбата за твоята собствена личност е най-трудното нещо на света но чрез знанията за душевността психологията и подобни неща зависи само от нас да преработим по най-добрия начин травмите от детството. /след трийсе за мен всеки сам си е виновен и нямам никаква милост освен ако не е някакъв фрапантен проблем

Аз ограничих контактите си с тях. До степен и да не искам да се прибирам в България, за да ги видя. Последната ми отпуска беше кошмар, в който пак ми се обясняваше какъв провал съм и как децата на тоя и оня били по-добри във всичко. Нещо което Бгтатко2 писа. Цял живот ми е набивана вина как едва ли не съм спряла развитието им като съм се родила (все едно съм ги молила да ме създават). Не стига, че по никакъв начин не ме подпомогнаха и подкрепиха, ами вместо това и ме напълниха с куп комплекси, които като зряла жена ме тласкаха в ръцете на токсични и агресивни мъже, които също ми обясняваха как за нищо не ставам докато не срещнах сегашният ми партньор.
Представа си нямате колко трудно ми е да получавам комплименти или похвали - все си мисля, че ме лъжат или няма как да е вярно.
И не е шега работа, едно такова възпитание може да те прекърши като възрастен. Който не го е изпитвал той не знае.

Едно от нещата, с които изключително се гордея в този живот е, че почти съм преодоляла мачкането от родителите ми. Може би още малко работа ми остава, но е малко.

Ох, след последните коментари, ще спра да се оплаквам от татко.
 

Малцина ще те разберат. Напускането на България също не е решение, първите години някак си са по-добре, но после става по-лошо. Да спестяваш си някоя и друга ситуация и среща с тях.

.

Всеки води своите "битки" и те са сериозни за него си.
Това, че някой е в по-лоша ситуация или има по-сериозни проблеми не бива да омаловажава собствените ни проблеми, дори и да не са толкова лоши.

Ох, това ми е голяма мъка.
Посещавах за кратко терапевт по темата, но в момента нямам къде и как да го наместя, а определено имам нужда.
Не успявам да намеря баланса. Изпитвам огромно чувство за вина.
Родителите ми живеят далеч от нас с брат ми. Поне 5 часа път, ако всичко е наред, но с малки деца и доста повече.
Т.е не става да ходим за един уикенд.
Ние сме с малки деца и двамата. Аз съм с две малки деца и бременна, той с две.
 Ходим доста рядко. Аз около 2 пъти годишно, той съвсем малко повече.
Те пък не идват почти изобщо, рядко веднъж годишно, но някой път хич, винаги за лекар и седят мноого кратко, минимума, който е нужен за да ги водим на лекар. Каним ги редовно, децата също ги питат.
Чуваме се когато можем, пращам им снимки и си пишем по нещо почти всеки ден.

А те помежду си нииикак не се разбират. Направо е неприятно да си край тях в обща стая.
Не искат и няма да се разделят, но даже не са склонни да си помогнат ако са болни.
Постоянно са недоволни, че ходим рядко, че те заради нас всичко правят, а ние ни помощ ни гостуване.

Аз си ги обичам и двамата. Нямам лоши спомени от детството, нормалното отглеждане за времето си. Без много много показване на чувства, но всичко се жертва за децата само да има.
Иска ми се да са добре, иска ми се да ги виждам по-често, но те се държат ужасно един с друг. Променят се много с възрастта, кисели са, не обичат да играят с деца, шумни са им, не желаят да гледат деца и не го правят (аз съм напълно ок с това и никога не съм им оставяла деца, дори за 5 мин.), имат си правила за дома и са кисели и заядливи и малко нещо да се наруши.  Това ме натоварва, 5 часа път, рев и повръщане, за да се чудя как да държа децата във вид и поведение сгодно за баба и дядо, но в отделни стаи по равно време, за да не се пък сърдят. Накрая те пак се сърдят.
Но пък понякога си говорят с тях и децата ги обичат, просто трябва дозирано, да не им пречат много.
Чувствам се виновна, че ходим рядко и са все сами. Че остаряват и не можем да сме покрай тях и да помагаме и да  се радват на внуци. Ако можехме да ходим по-често, но за кратичко щеше да е по-добре. Също ако и те идваха на гости.
Но такава е реалността и трябва да живея с нея.