Баланс в отношенията с родителите

И ние с майка ми станахме по-близки чак като имах собствен живот и минах през някои перипетии. Това, което страшно оценявам в нея, е, че както си е сама (откакто вече са починали родителите й), винаги гледа с нищо да не натоварва нито мен, камо ли мъжа ми. Помощ за нищо не търси, като изникне нещо, вика си майстори, приятели. Има и мнооого социални контакти, приятелки, въпреки че иначе е по-скоро домошар. Но телефонът й не спира да звъни, понякога едвам се вреждам. Има си и неща, които няма да се променят на тия години, но пък не пречи на никого. Живее под мотото - да не е длъжна на никого. Ако й дадеш нещо, после ще се отплати десетократно. Аз се изумявам как има родители, които искали от децата си пари - в моето сем-во това винаги е било немислимо... И като дава , няма изисквания - ама идвали ли сте да ми помагате. Не знам как някак си не я усещам фиксирана в мен, въпреки че е избрала да няма мъж след баща ми. Може би защото не беше сама , а с родителите си. Но и след тях, сега прекрасно се оправя сама и най-вече се чуваме. Няма и изисквания кога и колко сме я посещавали, винаги казва - както решите.

Това с разменянето на ролите понякога става несъзнателно, ако възрастния човек започне да става безпомощен и даже сам търси съвет и помощ от децата си.
Ако аз сега трябва да напиша правила за баланс, бих написала, че в основата му е уважението към другия човек, независимо дали си родител, или порастнало дете. Да цениш мнението му, да не се намесваш грубо в живота му.
Но уважението не може да бъде "независимо от обстоятелствата, отношенията и миналото, ситуации от детството". Ами ако този родител не заслужава уважение точно заради обстоятелства, отношения в миналото и случки от детството?

За споделянето с родител - не мисля, че не трябва да се споделя, макар че зависи от човека. Понякога точно родителят може да даде най-добронамерения съвет и да помогне.

Тежка тема захващате.
За стжаление не общувам с родителите си и сестра си. Успха тримата да се съюзят срещу мен и семейството ми и ме изритаха от живота им. Не съм им нужен явно.  Интригата я вкара кръвната ми сестра която нищо лошо не е видял от мен.
Е мойте деца растат без баба и дядо. Малки са и не осъзнават, но някой ден ще ме попитат “Тати, къде са твойте Мама и Тати”. Аз какво ще им отговарям не знам.
А това, че се вкарва вина за съществуването ми и как смв били длъжни да се грижим за тях като остареят. Грозна работа. То и да искаш ти се отщява.
Но си имат дъщеря която да ги гледа. Синът им и семейството му кучета ги яли.
Никога няма да направя тази грешка - да деля децата си или да им казвам че са ми длъжни да ме гледат като остарея.
Грозна картинка.
Аз винаги ще ги обичам каквото и да направят, но няма да им го кажа защото вече не го заслужават.

Много трудна тема. За мен е трудно да постигна някакъв баланс, но опитвам и всичко това си е за моя сметка.
Защото израснах в проблемно семейство и определено не бях предпочитаното дете в семейството.
И така е до ден днешен. Мисля, че всички си отдъхнаха, когато създадох свое семейство и се изнесох от техния дом.
Търсят ме ако има проблеми някакви. Така е от години, вече съм им свикнала. Ако е за хубаво, няма да ме потърсят. Но има ли проблем, разболее ли се някой, трябва ли да се ходи по болници - аз съм човека, тогава много бързо ме откриват.
Не знам защо не ни обичат наравно с брат ми. Но това ми създаде проблеми за цял живот. Боря се да си повтарям, че заслужавам повече и не трябва да се примирявам с по-малко във всеки аспект от живота ми, защото те са ми създали чувство, че не заслужавам просто защото съм аз.
Много трудно ми е да говоря за баланс. Балансът е изцяло от моя страна. Ако аз започна да постъпвам с тях, както те с мен, всичко изчезва и балансът ще е мираж.
Имаме някакъв баланс само защото аз правя усилия.

Много тъжни размисли има тук. Аз дори не се обаждам, защото моите са още по-тъжни. А все си мислех, че българските родители са обичащи и всеотдайни.

Защо не споделите, ще ви олекне.
Може би след време нашите деца няма да споделят чак толкова тъжни неща за своите родители.
Аз лично виждам някакъв напредък в нещата, виждам, че сега родителите отделят повече време на децата си, казват им, че ги обичат, насърчават ги.
Нещо, което се сещам е как преди да кажем 10 години наблюдавах родителите чужденци на плажа. И се удивлявах, колко внимание обръщат на децата си, как бащата участва наравно с майката в гледането на децата. Как майката тръгва първа към хотела, за да се изкъпе на спокойствие, а бащата да кажем остава още 1 час сам с децата и не просто стои с тях, ами си играе и се забавляват.
В пълна противоположност бяха българските семейства - игнорират си децата, оставят ги да се забавляват сами, отвреме- навреме крещят по тях, бащата нарежда на майката да иде да му донесе бира, или ако са няколко бащи крещят по децата, че им пречат да си играят картите. Трагедия беше.
През последните години с радост забелязах, че поне за някои семейства нещата са се променили и, че има вече много грижовни родители, които си споделят грижите за децата и наистина отглеждат едни по-щастливи и емоционално здрави деца.
Ако ние сме по-добри родители от нашите родители, а нашите деца са един ден по-добри родители от нас самите, би било нещо наистина много хубаво.

Ами спри да правиш усилия.
Като те потърсят за поредната услуга не откликвай.
Това най-често е проблемът на тези деца - решават, че с внимание и грижа ще ги променят. Не, не става. Обикновено такива хора стават все по-нахални и съсипват живота на едното си дете, за сметка на другото. Те, че са виновни са виновни, но и детето има вина - човек се държи с друг така, както другият му позволява. Имаме една много хубава поговорка -"Каквото посееш - това ще пожънеш". За съжаление късно се сещат за нея и двете страни.

Светулчица, лесно е да се каже и да се мисли, но на практика е друго. Родители са все пак и аз ги обичам. Целта ми в живота е да не оставям други хора да се отнасят така с мен, за родителите ми няма как да променя нищо. И знам, че с годините стават по-трудни, по-капризни, но не мога да им обърна гръб. Не търся тяхното одобрение за нищо, все ми е едно дали ме харесват, дали ме обичат наравно с брат ми - с годините се научих. Не си избираме родителите, нито те могат да си изберат точно какво дете да им се роди. Все пак са родителите ми и не мога да им обърна гръб. Такъв грях на сърцето не мога да си сложа.

Ние сме много близки, споделяме си и добро, и лошо. Скоро баща ми беше на легло, те криеха. Питах я за него, все спи, все е на работа, абе лъжи на поразия. Накрая призна със сълзи, попитах само, да си идвам ли. Каза, да. Отидох, той ни жив, ни умрял, имаше проблеми с дишането, не можеше да мръдне от леглото. Питам, тате какво те боли? Нищо, добре съм. Е, как ще си добре, ти умираш! 10 дни е стоял вкъщи, от страх, от лекарите. Казал на мама, на тебе разчитам да не ме даваш. Ние със сестра ми искаме да го вкараме в болница, мама застанала пред него, като великата китайска стена. Слава на Бог, вкарахме го. Не може да работи вече, но е добре, но е жив. Мама работи, той все ремонтира нещо вкъщи, припечелва и от вкъщи, чуваме се всеки ден. Всеки ден се питам, какво ще правя без тях, как ще живея, когато ги няма. Не знам. Дори и в това си положение, все гледат да ме изслушат, да ми помогнат. На ММ родителите са ужас, майка му е болна, лежи вкъщи и само се вайка, че ще умре. На баща му не му се работи, работи на минимална и се вайка, а другаде не търси. Осигурихме лечение за майка му, от нея се изисква само да си пие лекарствата- скъпи и били (27лв), сърбеж получавала, неможела да ходи, което не е така. Да, движи се по-бавно, но се движи. Не е благодарна и на това. Постоянно искат пари, а ние имаме ли, нямаме ли, не ги вълнува. ММ ги отряза, сега е най-лошият и кривият. Вчера дори това коментирахме, че тати не казва и гък. Когато го питам, как си? Казва, добре съм. На него пък му казал, а добре съм, на мен вече ми мина. Е, понякога диша с маска, и пак не можеш да го видиш недоволен. Доволен е, че се движи, доволен е, че си работи от къщи. От майка му няма. Само оплаквания, че целият свят е крив, и че тя е тежко болна, няма пенсия и ще умре. Е, каква пенсия с 5г стаж? Тати има, но е работил 40г.

Моите родители отдавна са покойници. Какво ли не бих дала да са живи, пък лоши ли, добри ли, все тая. Само да мога да ги прегърна.

Има една сентенция, която казва,  че ти няма за спреш да ги обичаш, но ще спреш да обичаш себе си.
Когато отношенията с родителите не са добри, когато обиждат, унижават, подиграват детето си, мачкат го, раните остават за цял живот. С такова минало, трудно има спокойно бъдеще. При мен  това е една дълбока рана, от друга страна външният свят  ми дава друга оценка, коренно различна. Но когато цял живот от тези "авторитети", ти е набивано само негативност, но в същото време не са се грижели  и не им е пукало за теб, дори за елементарни неща и нужди и трябва да оцеляваш и да се справяш сам, трудно виждаш и вярваш на независими източници, като да си погледнеш дипломата и да си кажеш, поредния успех, завършил съм почти с пълно шест, това е моят труд, моя успех  или да повярваш на шефа ти, който те вика на разговор, защото иска да ти благодари и да ти каже,  колко лесно се работи с теб и колегите се радват, че съм част от екипа, тогава тази "ранна" боли още повече, не вярвам, искам да си тръгна, нямам  навика някой да ми каже нещо положително. В това се изразява необичането на себе си.

Няма баланс. Аз се държа с тях като с малки деца - минимум вълнения. Чуваме се веднъж седмично и пия кафе у тях веднъж месечно. Едно време им споделях, сега ако ме питат, казвам че всичко е ок и това е.

Темата ми е на дневен ред в момента. С майка ми винаги сме били близки, но от известно време много се промени, като в последния месец нещата стават нетърпими.
Постоянно ме критикува относно възпитаването на децата ми. Лятото дъщеря ми стои при нея през по-голямата част ваканцията. Изобщо не се занимава с нея, не я кара да учи и пише, а всекидневно го говоря. Като си я вземем вкъщи, започва да ни обвинява как тормозим детето, как по цял ден пишела. Искали сме да я побъркаме. Обяснявам й, че класната им е дала домашно за всеки ден от ваканцията, което в началото на учебната година ще го проверява. Детето има пропуски по някои предмети, които се опитваме да изчистим. Казва, че детето е във ваканция и трябва да си почива.
Меси се и във възпитанието и на сина ми. Всеки ден се чуваме по телефона и постоянно е негативно настроена и ме критикува. Днес й обясних, че няма да търпя подобно поведение и ще спра на контактувам с нея.

Харати, майка ти е възрастна. На нея не й се занимава да учи детето. Предполагам, че няма нито сили, нито желание. Защо я карате да върши такова нещо? Достатъчно е, че е поела ангажимент да гледа децата (за мен това е много). Ученето може в занималня. Съвсем добронамерено ти го казвам. Аз с децата си не успявам да уча, че с внуците - абсурд.

Достатъчно ми е да й каже да пише и чете. Без да се занимава с нея, но и това не прави.
За възрастна, не е възрастна. На 58 години е.