Oнлайн консултации с детско-юношески психолог – задайте въпрос на Антоанета Георгиева

Здравейте и благодаря за въпроса!
Бягството от училище е сериозен казус, въпреки, че в очите на детето това обикновено е нещо безобидно. От оскъдната информация, която ми давате не става ясно, например, каква е точната причина за бягството, къде е отишъл и какво е правил, по време на отсъствието си, сам ли е бил...?
Тук възникват много въпроси, които би било добре да се изяснят. Както и:
1. Как детето се държи с възрастните и с вас, като родители. Показва ли ви уважение? Проявява ли уважение към авторитети по принцип.
2. До колко е социален, има ли достатъчно приятели? Как общува с децата?
3. Има ли поставени граници у дома и спазва ли правила? Кой ги поставя и как?
За да се разбере какъв да е и вашия подход, е нужно да се запозная с историята на семейството, за да се разбере конкретната причина за подобно поведение, но това което никога не е подходящо е да се караме на детето, да го критикуваме, да го поучаваме или да го наказваме. Първото, което е добре да направите е да разберете конкретната причина за това, с въпроси, като например: Какво се случи? Ти как се чувстваше? От какво имаше нужда? Какво ти се искаше...?
Това са въпросите, които е важно да задаваме на децата си често, особено когато са постъпили неправилно.
Всяко дете има нужда първо да бъде уважено, като не бъде критикувано, второ, да са зачетени неговите чувства и трето, неговите нужди и това обикновено е достатъчно, за да се успокои и да се почувства подкрепено, нещо от което реално се нуждае. Тогава ще е много по-лесно да ви се довери и да сподели истинските си подбуди, които много често в основата си са някакъв вид страх. Но понякога самото дете може да не разбира истинската причина, защото тя може да е неосъзната.
Затова ми е трудно да ви дам по-конкретни насоки в този случай, защото подобни казуси обикновено се нуждаят от по-задълбочена работа с психолог. А за тази цел би следвало той да се запознае по-подробно със семейната ви история, което не може да се случи в този формат. Затова ви препоръчвам да направите лична консултация с детски психолог. Поздрави и успех!

Здравейте и благодаря за въпроса!
Детето ви се намира във възраст, в която преживява първата си криза и тя се нарича, "Криза на ината".
Това може да е обяснение за тръшкането и лягането по земята. От друга страна, обаче въртенето на главата е нещо, което е добре да се изследва. Препоръчвам ви да направите консултация с клиничен детски психолог.
Желая ви успех!

Здравейте и благодаря за въпроса!
Разбирам притеснението ви, но добрата новина е, че този тип поведение не означава, че нещо не е наред с детето ви. Мастурбацията при децата, всъщност е „нормално поведение”. Тук е важно вие да запознаете детето със здравословните граници за тази форма на докосване. Което означава да обясните на детето, че това е нещо интимно, а то означава, че може да се прави само когато е само и няма други хора или деца около него, без значение къде се намира, у дома, в детската градина или на друго място.
 Понякога децата в възрастта от 4 до 8 год. използват мастурбацията като самоуспокояващо поведение. Препоръчвам ви да не избягвате темата и да разговаряте за това, защото в противен случай, позволяваме на детето да развие чувство за вина и срам, което ще се отрази разрушително върху психиката му.
Тези разговори не бива да са описателни, но да са достатъчно ясни, за да може детето да разбере за какво говорите.
Говоренето за мастурбациата с естествен и спокоен тон и простото обяснение, как докосването на определени части от тялото може да го накарат да се чувства добре, ще помогне да проправите път към открити и честни разговори с детето си и занапред. А така ще изградите взаимно доверие и спокойствие.
Избягвайте осъждането, етикетите, не е добре да реагирате с ужас или плач или да казвате: „Никога не прави това”. Никога не бива да наказваме детето, под каквато и да е форма, за това, че мастурбира.
По-скоро го попитайте как се чувства и от какво се нуждае. Детето може да е самотно или да се чувства отхвърлено или уплашено, защото на тази възраст „Самоуспокояващото поведение” е свързано и често компенсира нещо друго.
При нужда може да потърсите и психологическа помощ. Поздрави и успех!

Здравейте и благодаря за въпроса!
От разказа ви до тук разбирам, че имате едно здраво и активно дете, което е нещо прекрасно.
От заявката ви, обаче става ясно, че имате нужда да ви кажа дали вашето възпитание е правилно и кой е прав в случая, вие или другата страна- съпругът и майка му. От професионална гледна точка не мога да ви дам подобна оценка, но мога да ви насоча вниманието върху няколко неща, които смятам за важни.
Първо, това е вашата гледна точка, а всеки човек си има своя призма, през която възприема нещата и всеки е прав за себе си.
Второ, няма безгрешни родители, което означава, че както съпругът ви, така и вие в дадени моменти няма да сте прави и ще правите грешки. Да се греши е човешко и естествено. Кой прав и кой крив е нещо много субективно и е трудно да се измери.
И третото, върху което бих искала да се фокусирам е, че от разказа ви до тук,  по-скоро виждам една прикрита вражда и съревнование /и от двете страни/ за „добрия и правия” родител, което с нищо не помага на детето.
А на въпроса ви дали е разглезване детето да участва в готвене, пране, чистене, мога да отговоря с категорично НЕ. Дори бих препоръчала на всички родители да включват децата си в подобни дейности. Всичко, което е интересно на детето и е безопасно за него му помага да развие нови умения и опит и не е добре да го спираме да ги развива, като го ограничаваме и не му позволяваме да прави неща, които му харесват.
Препоръчвам ви да поговорите открито и добронамерено със съпруга си и взаимно да си изясните нуждите и страховете по отношение на възпитанието. Ако разговорът не се получи,  може да посетите и семеен терапевт, което със сигурност ще ви помогне, както да си изясните ситуацията, така и вашите лични взаимоотношения, за да създадете повече спокойствие и баланс както между вас като партньори, така и в семейната среда.
Поздрави и успех!

До всички потребители!
Ако имате личен казус и се притеснявате да го споделите тук, може да ми пишете на: psiholozi.hibara@gmail.com
Ако реша, че темата може да е полезна и на други родители ще я споделя тук, но без да посочвам източника, т.е никой няма да разбере кой е задал въпроса.

Госпожо Георгиева много Ви благодаря за отговора и за обяснението! Ще говорим с детето както обяснихте. Много Ви благодаря!

Въпрос:
Здравейте!  Синът ми е на 5г. много  будно,любопитно и добро дете, също и много чувствителен.
Преди година и половина се роди сестра му и той започна да се държи нетипично за него, да пищи силно да плаче с часове като си реши за нещо и нищо не може да го накара да спре. Мина врвме и нещата се успокоиха, сега просто като види,че редя лего с нея пита може ли дажсе включа и ме обсебва. Никога не му отказвам да се включи, обръщам му внимание. Тази есен за пръв път тръгна на детска градина, като още от август с наближаването на градината започна да се държи много странно.  Запопна да ходи по голяма нужда, дори когато не му се ходи, напъва се, мрънка седи много дълго време там ( направихме прегледи и изследвания и всичко е наред) Започва да мрънка, искам да стана искам да съм готов но няма и седи и мрънка( като мучене или хипервентилира) а след  това започна с храненето - гладен съм, но няма да ям. Много съм гладен, но не ми се яде и пак така над час. Тръгването на градина не подобри нещата, страхува се от лелката много и по цял ден не пие вода докато е там за да не му се скара тя. Госпожите казват за него,че е добър, но не обича правилата.
Винаги съм успявала да стигна до него и чрез говорене да се разберем,но това вече не е така. Сега е болен и не разрешава да му слагам капки за нос(което никога не е било проблем преди) пищи, бяга, удря ме. Баща му го гушна за да успея да ги сложа и той пищеше ужасно, както и ме риташе с всичка сила. Като днес забелязах, че тайно се усмихва докато с баща му се суетим около него и го уговаряме да сложим капките...
Не иска да спи в стаята си, ако успея да го приспя там, се буди и идва при нас. От две години, две вечери е спал в леглото си цяла нощ. Иска да седя на леглото до него цяла нощ и да го гледам, като ме хване че съм излязла от стаята идва и ми казва - ето, хванах те как ме мамиш да заспя и си отиваш да си легнеш. Забравих да кажа, че от два месеца някъде ми казва че съм грозна, като го питам защо ми говори така ми казва да се погледна в огледалото. Странно ми е защото за малките деца мама е най-хубава, най-добра....а пък аз съм грозна за него.
Дали всичко това е провокирано от промяната в живота му и ще отмине или трябва да се обърна към психолог.
Благодаря!


Отговор:
Здравейте! Факт е, че поведението на детето има връзка с промените в живота му. Първо, раждането на сестричката му, после тръгването му на детска градина. Вероятно детето преживява тези факти като отхвърляне или изоставяне или като двете. Въпреки, че вие не сте го изоставили и реалността е различна, всяко дете има собствени възприятия, които понякога се различават от тези на околните.

Поведението на детето когато е у дома, ми прилича на стачка, бойкот, която ви е обявило негласно. Според мен може да прави същото и в детската градина /като не пие вода/. Често децата по този начин показват своето недоволство, дори гняв към семейната ситуация, решенията или поведението и отношението на единия или двамата родители към него или един към друг.

Казвайки, че "мама е грозна", вероятно иска да ви накаже /не, че наистина мисли, че сте грозна, напротив/, защото може да ви обвинява за „своите страдания”, например, че го водите в градината, а сестра му остава у дома с вас. Просто детето ревнува и се страхува, че може вече да не го обичате и думите му са защитна реакция.
За ревността при децата към по-малките братя и сестри, може да прочетете и тази моя статия:
https://psiho-terapevti.com/blog/revnostta-pri-po-golemite-bratya-i-sestri-5648

Това виждам на първо четене, но е важно да се изследва по-задълбочено динамиката на семейните роли, границите и взаимоотношенията, за да се разбере конкретната причина и да се открие правилния подход към детето. Затова ви препоръчвам да се обърнете към клиничен детски психолог. Поздрави и успех!

Здравейте, дъщеря ми е на 6 и половина, синът ми почти на 5. Ние сме в Израел. Ние сме в центъра, но все пак ежедневието ни е далеч от нормално - учим през зуум, излизаме основно до магазина, ходим рядко в парка. Баща им (женени сме и си живеем заедно) е запасняк и за последните 10 дни го видяхме само за два пъти за половин - един час. Дъщеря ми не желае да излиза. Предпочита да е вкъщи. Случва се брат й да направи нещо малко и тя да започне да крещи. Тук за съжаление не можем да се вредим за консултация при психолог - децата от засегнатите райони са с предимство (и така е редно). За наш късмет почти нямаме семейство тук и нямаме убити познати. Все пак се тревожа за децата. Казват, че искат да върнат децата в центъра на училище, но не се очаква баща им да се прибере поне още седмица. От една страна колкото повече си стоят вкъщи - по-зле, от друга страна - войната не е свършила все още.  Консултация през зуум или уатсап (ако въобще намеря психолог, готов на това) дали ще бъде от полза?

Здравейте и благодаря за въпроса!
Съжалявам за трудната ситуация в която се намирате. Понякога животът ни изправя пред различни предизвикателства, а вашето определено е доста голямо.
Имайки пред вид ситуацията в която се намирате, страхът от неизвестността, несигурността, стресът и отсъствието на съпруга ви, неминуемо се отразяват на цялото семейство. За съжаление децата са малки и поне аз не мисля, че има начин психолог да работи онлайн с тях, защото методиките за деца са практически, свързани с игри, рисуване, движения и не могат да се провеждат онлайн, поне аз не съм опитвала и не мисля, че ще има някакви положителни резултати. Единственото, което ми хрумва е, вие да направите консултация с детски психолог и той да ви даде насоки как вие да помогнете на децата да се освобождават от напрежението, да изразяват емоциите си. Ще помисля какво мога да ви дам като идеи и ще ви го напиша в друг пост. Поздрави!

Понякога родителите неволно минимизират чувствата на детето, казвайки „Не се разстройвай толкова. Не е голяма работа”, "Не плачи", "Успокой се". Всичко това учи детето ви, че чувствата му са погрешни. Чувствата са ОК - дори ако смятате, че изглеждат крайни или нередни.
Независимо дали мислите, че детето е ядосано, тъжно, разочаровано или засрамено, назовете това. След това покажете, че разбирате как се чувства и бъдете съпричастни.
В същото време помогнете на детето си да разбере, че емоциите могат да бъдат мимолетни и начинът, по който се чувства сега, няма да продължи вечно или дори непременно повече от няколко минути.
Осъзнаването, че чувства, както и сълзите, идват и си отиват, може да помогне на детето да остане малко по-спокойно в разгара на емоционалния момент.
Децата трябва да се научат да разпознават, разбират и да се справят с това, което преживяват, и чувството, че са „видени“ и приети, може да помогне изключително много.
Ето някои полезни умения, на които да научите детето си, за да може да се научи да управлява емоциите си:
Практикувайте дълбоко дишане. Научете детето си как да вдишва бавно и тихо през носа и след това да издишва през устата. Може да го накарате да си представи, че помирисва цвете и след това надува балон. 
Бройте, за да се успокоите . Научете детето си да се разсейва от разстройващите мисли, като брои. Броенето на играчките, на плочките на пода, броенето до 10 или обратно,... са само няколко умствени задачи, които могат да намалят тяхното страдание.
Създайте комплект за успокояване . Напълнете кутия с предмети, които помагат на детето ви да се успокои (или развесели). Книжки за оцветяване и пастели, стикери, картинки, на които детето ви се радва, и успокояваща музика. Това са само няколко неща, които могат да ангажират сетивата и да им помогнат за управляване на емоциите.
Говорете с детето си за нещата, които обича да прави, когато се чувства щастливо, като да играе навън, да чете книга с вицове или да пее любимите си песни. Запишете тези неща и му кажете, че това са неговите „повдигачи на настроението“. Когато се чувства зле, насърчавайте го да направи едно от тези неща, за да му помогнете да се справи с чувствата си.
Играта е един от най-добрите начини децата да се научат да разбират и управляват своите емоции. Ето идеи за вашето дете:
Рисувайте и пишете. Това са чудесни начини да управлявате и изразявате емоции като разочарование или тъга.
Забавлявайте се с музика, танцувайте, пейте.
Куклен театър или разиграване на различни истории. Това позволява на детето ви да изпробва различни ситуации и емоциите, които ги съпътстват, като например да бъде смел пожарникар или изгубен изследовател.
Прочетете истории , които включват герои, които преминават през емоции, които вашето дете също изпитва. Това може да помогне на детето ви да разбере новите емоции.
Надявам се някои от идеите да проработят.
 Поздрави и успех!

Здравейте.
Имам дете на 2г.5м. Още на година и нещо започна да иска и да търси само мен. Много говори. Гледаме го сами с мъжа ми. Преди повече от месец започна да посещава детска ясла и сякаш всичко се задълбочи. Търси само майка си, като не дава на баща си дори да го гушка. Всичко трябва да направи мама. Говоря за най-елементарни неща от ежедневието като например да му се сложи престилката за хранене - не може тати, а трябва мама да я сложи. Иска вода, но трябва мама да я даде, иначе блъска шишето и не го взема от друг.
   Навън не иска да ходи и постоянно ме кара да го нося(а преди яслата всеки ден си ходеше с мен по 1-2км, като гледах да го разсейвам и така да издържа по-дългия път). Е, вече след 200-300 метра се почва хленчене и отказ да върви, а иска само да го гушкам и нося. Вече не издържам. Не ми се излиза никъде, като знам какво ме чака - ревове и циркове.
   В яслата по цял ден седи на една пейка, плаче за мен и ме чака. Иначе яде всичко, спи - къде малко, къде - повече. Обаче си седи, чака ме и поплаква. Не дава на госпожите да го гушкат. Със сигурност проблемът не е в тях, защото ги познавам и са много мили и внимателни. Детето не ги допуска до себе си и по цял ден е тъжно за мен. Вече мина месец и половина.
   Кажете ми, моля Ви, какво да направя? Бъркам ли някъде? Нормално ли е да има такива предпочитания само към единия родител и да не допуска никой друг? Как да постъпвам? Нормален етап ли е да е така вкопчено в мен? Дали проблемът е заради яслата - да има страх, че ще го оставя и затова се държи така? Преди яслата също предпочиташе аз да правя всичко, но сега определено всичко се засили. Чувствам се безсилна.
   Ще съм благодарна да споделите мнението си.

Здравейте и благодаря за въпроса!
От разказа Ви, не ми става ясно каква е Вашата семейна история, за да Ви дам обратна връзка и за евентуалната причина за поведението на детето Ви, но ще ви изложа най-вероятните, за които се сещам.
Всяко дете преминава през различни етапи на развитие, така наречените възрастови кризи, и във всеки етап то има различни потребности. Вашето дете се намира в кризата на "ината", която започва след 1 г. и 6 мес. и приключва най-късно до 5-тата, понякога и до 6-тата година. Продължителността може да е различна при различните деца. Потребността на детето в тази възраст е да развие умение да се отстоява, да се заявява, да се съпротивлява, най-често когато казва "Не" на всичко. По този начин детето развива волята си, от една страна, а от друга - заявява себе си. Понякога, ако родителите са показали, че не толерират подобно поведение от детето и показват своето недоволство, детето може да не успее да се научи да се заявява, отстоява и да поставя граници. Тези деца могат да станат по-плахи и дори тревожни поради страх, че ако продължат да се отстояват, могат да загубят любовта на единия или на двамата родители. От друга страна, децата до 3-годишна възраст все още са емоционално свързани с майка си, дори се възприемат като едно цяло с нея, и ако майката е по-тревожна или прекалено обгрижваща и свързана с детето, то може да има голямо затруднение да се отдели от нея. Ако детето не се е социализирало, не е общувало с други деца или възрастни, като братовчеди, деца на приятели, баби и дядовци, това също ще допринесе за силната свързаност към майката. Тогава детето може да се чувства изоставено или отхвърлено от родителя, когато го оставят в детската ясла, поради затруднената социализация, но от друга страна, моето лично мнение е, че детската ясла не се отразява много добре на голяма част от децата, поради недостатъчното им съзряване и неготовност да се отделят от родителите си до 3-год. възраст. Друга причина за трудното отделяне може да е неосъзнатото желание да „пазя” мама от татко, ако в семейството има конфликти или някакъв вид насилие.
Препоръчвам Ви да направите една консултация с детски психолог, за да се уточни причината за страха на детето и да се открие най-подходящият подход в случая, конкретно за Вашето дете.
Желая Ви успех!

Здравейте! Прочетох последния Ви отговор и, тъй като имам дете на 3 години, се породиха някои въпроси, които сега ще Ви задам. Пишете, че детето на тази възраст се учи да се отстоява и да се заявява и ако родителите не го оставят да го прави, то ще израсне плахо и неуверено. Аз бях привърженик на тази теза, но при нас ефектът от това да оставям детето ми да се отстоява е много "лиготии" и незачитане на мен като родител. В последно време забелязвам, че детето ми явно ме възприема като че съм наравно с нея и се държи с мен неуважително. Само че моята работа не е ли и да възпитавам? Как аз да науча детето ми къде е допустимото ако го оставям да се отстоява във всяка ситуация? Другото, което мисля е, че то все пак е дете и не знае какво е добро за него. Затова аз съм отговорна и е редно да взимам решения, които на нея може и да не й харесат, но все пак са за нейно добро. Как да зачитам детето си без да му позволявам да ми се "качи на главата"? Ще съм благодарна да дадете малко повече насоки!

Здравейте, момче на 4 години от няколко дена започна да повтаря последната сричка от думата, която казва. Например казва тоалетната, и повтаря 2 пъти съвсем тихо "та", "та".... Според вас какво може да е това?

Здравейте! Благодаря за въпроса и за това, че обръщате внимание на тази важна тема.
Ще се опитам да дам по-подробни обяснения и насоки по въпроса.
Точните думи, които съм използвала в предния пост са, цитирам: „Понякога, ако родителите са показали, че не толерират подобно поведение от детето и показват своето недоволство /тук бих добавила като уточнение,... чрез викове, наказания или шамари/, детето може да не успее да се научи да се заявява, отстоява и да поставя граници. Тези деца могат да станат по-плахи и дори тревожни, поради страх, че ако продължат да се отстояват, могат да загубят любовта на единия или на двамата родители."
Това означава, че детето неосъзнато може да започне да се страхува, че мама и татко ще спрат да го обичат, ако не отговаря на техните очаквания, които са: да бъде послушно, да не крещи, да не плаче, да не показва емоции като гняв, недоволство, да не се инати и т.н. и тогава може да започне да потиска потребността да се изразява, да спре да показва „лошите” /според реакциите на родителите си/ емоции и така бавно и постепенно може да стане плахо и неуверено.
Всички тези процеси, които се случват, са неосъзнати за детето, но ако родителите често действат агресивно към него, това се впечатва в подсъзнанието и се отразява по някакъв начин на детската психика.

Как да зачитате детето си, без да му позволявате да ви се "качи на главата"?

Всеки човек, без значение от възрастта, има нужда да бъде уважаван, затова е важно да показваме уважение на децата си и да не ги унижаваме.
2-3-годишните деца тестват границите, за да разберат какво и доколко им е позволено, затова могат да скачат, викат, да хапят, хвърлят, да се катерят. Когато родителят иска да постави граници, на първо място трябва да го направи със спокоен и категоричен тон. Понякога е трудно да сме спокойни, ако детето например виси с главата надолу от катерушката, но показването на спокойствие е най-важното умение, което трябва да развиете при поставянето на граници, в противен случай ще си изпуснете нервите и детето може да стане още по-неконтролируемо.

Ако детето откаже да направи нещо (или спре да го прави), истинският проблем обикновено е в контрола. Когато е възможно, дайте малко контрол на детето, като му предложите ограничен набор от възможности за избор. Добре е изборът да е ограничен, специфичен и приемлив за вас. Например,  вместо да нареждате на детето  да слезе веднага от катерушката, може да го попитате: "От коя страна искаш да слезеш, от тази или от другата?"
Ако не желае да си прибере играчките, попитайте го: „Кое искаш да прибереш първо, книжките или кубчетата?“

Ако детето е разстроено, то ще се се почувства по-добре, когато знае, че е било чуто, така че винаги, когато е възможно, потвърждавайте чувствата му и покажете, че разбирате притесненията на детето си. Това може да не реши непременно проблема, ако няма безопасно или логично решение (например ако не иска да закопчавате колана на столчето му в колата), но поне може да намали гнева му и да разсее конфликта. Може да кажете, "Ти си ядосан в момента и имаш право да се сърдиш и да плачеш, разбирам те." И му позволете да изрази емоциите си. После може да го попитате от какво има нужда, от прегръдка или иска да го оставите?

Ако детето  хленчи в магазина за хранителни стоки, защото не му позволявате да отвори пакетчето с бонбони, което си е взело от рафта, може да кажете нещо като: „Звучиш, сякаш ми се сърдиш, защото няма да ти позволя да отвориш бонбоните, докато не се приберем. Добре е да си ядосан, но не е добре да хленчиш или да крещиш." Може да му предложите друг начин да изразява недоволството си, например като говори за това, вместо да хленчи.

След 3-годишна възраст децата вече разбират причината и следствието, така че може да заявите последствията от поведението, например: „Зъбките трябва да бъдат измити. Може ти да ги измиеш сам или аз мога да ги измия вместо теб. Ти решаваш. Колкото по-дълго се бавиш, толкова по-малко време ще имаме да играем с кубчетата или да четем книжка..." Друг вариант: "Време е да си измиеш зъбките. Може да ги измиеш сега или след пет минути. Ти решаваш." И покажете на детето часовник със стрелки, къде ще е стрелката след 5 мин. За да може да разбере по-добре.

Ако кажете на 3-годишно дете, че не може да остави тротинетката си в коридора, то може да започне да спори. По-добрият подход е да кажете: „Ако преместиш тротинетката си на терасата, няма да има опасност някой да я надраска или повреди.“

Уверете се, че тонът и думите Ви не намекват, че вече не обичате детето си. „Не понасям, когато се държиш така“ звучи като упрек към детето. А от друга страна: „Не ми харесва, когато събаряш играчките от рафтовете в магазина”, показва на детето, че не харесвате конкретното поведение, а не него.
Вместо да кажете: „Не е мило да не  споделиш играчките  с най-добрия си приятел“, опитайте „Знам, че е трудно да споделяш играчки, които наистина харесваш. Искаш ли да опиташ да споделяш с приятеля си?

Не задължавайте децата в тази възраст да споделят играчките си, ако не искат, те не са длъжни да го правят. Това не ги прави лоши. Всички деца на тази възраст са егоцентрични и това е нормално. Просто ги насърчавайте да го правят ненасилствено и само ако го искат.

Две-, тригодишните деца обикновено не разбират защо трябва да спрат да правят нещо, което намират за забавно, като хапане, удряне или грабване на играчки от други деца например. Фокусът върху емпатията може да помогне на детето Ви да види, че поведението му пряко засяга другите хора и да го насърчи първо да мисли за последствията.
Може да кажете: „Когато хапеш или удряш другите, това ги наранява“ или „Когато взимаш играчки от другите деца, те се чувстват тъжни, защото все още искат да играят с тези играчки“.

Ако детето Ви удари своя брат или сестра с твърда играчка, или със сабя, меч, пистолет... ограничете използването на играчката и после покажете на детето как да я използва безопасно. Докато  не  покаже, че вече знае как да я използва и да спазва правилата. Ако започне да удря отново, играчката изчезва за деня и няма да получи друг шанс до утре.

Когато искате детето Ви да спре да бъде агресивно с другите, предложете му безопасни начини да изрази чувствата си - например като удари възглавница или удари нещо с играчка чук. То трябва да научи, че  емоциите и импулсите са приемливи, но има определени начини за изразяването им, които не са приемливи.

Много малко вероятно е детето Ви винаги да прави каквото му кажете. Нормално е децата да се противопоставят на контрола, особено когато ги молите да направят нещо, което не искат. Когато се държат подобаващо, помислете дали да им дадете малка награда (понякога).

Разумното използване на специални награди – както и вербално положителна подкрепа – е начин да покажете на детето си, че осъзнавате и уважавате чувствата му. Това, повече от всичко, дава доверие на вашите изисквания за дисциплина.
Следващият път, когато детето Ви си прибере играчките, без да се оплаква, похвалете го и му кажете, че тъй като е прибрало играчките веднага щом  сте го помолили, сега имате време да играете заедно на специална игра след вечеря.

Колкото и да сте разочаровани от лошото поведение на детето си, не го разказвайте пред него. „Ако служителите чуят шефа си на работа да казва: „Не знам какво да правя, чувствам се безсилен, защото служителите ми  управляват фирмата ” тогава те ще загубят уважение към шефа си.
„Същото е, когато децата чуят родителите си да говорят за тях по безнадежден или негативен начин. Те няма да имат добра представа за вас като техен шеф и в крайна сметка ще повторят поведението си.“

Всеки родител се чувства раздразнен от време на време. Ако стигнете до този момент, вместо да говорите за това пред детето си, обърнете се към партньора си и говорете, когато детето не е там, или се обърнете към приятел. Професионалната терапия също е полезна опция.
Поздрави и успех!