Случи ми се нещо странно XXIX

И аз имам подобни проблясъци, писала съм май.
Веднъж от нищото ми мина мисълта да купя марли. Минах през аптека и взех, малко след това синът ми отишъл на лунапарк и едно от предпазните железа на въртележка го беше шибнало и му сцепило главата. Прибра се окървавен, та марлите влязоха в употреба още същия ден.

И аз съм [вероятно] от същото поколение. И Шогун имаше (80-те) и каратето се смяташе за голяма работа и тн. и тн. И освен това, за да се родят такива странни асоциации, благоприятна среда е няколкосекундно внимание в общ контекст (напр. да зърнеш нещо за секунди, докато си на гости), т.е. не са целенасочено търсени. Като малка съм говорила чужд език, който в момента не зная, само защото го ползваха възрастни роднини. Детската памет е особено нещо.

Тялото помни. Някои неща ни се случват повторно, и в този живот, затова е така. Ехо.

Е какво пък толкова ще видиш на ТВ, че да създаде такъв фалшив спомен, че да мислиш че имаш други родители и да не изпитваш същите чувства към истинските ти родотели в началото?
Според мен е бил силен спомен от минал живот.

Започвам с това, че не мога да кажа дали има прераждане, все някога ще разберем. Чела съм някои от книгите на Лиана Антонова и т я пише, че до 3-годишна възраст децата имат спомени от миналият си живот. Дава и доста примери, на който му е интересно, може да прочете. Със една приятелка гледахме нейното дете дали ще прояви такива спомени, но нищо не прояви. Това, което пише Емиа, точно ми прилича на недоизтрити спомени от предишен живот. Чувала съм различни хипотези какво причинява такива спомени, но аз не съм специалист и нищо не мога да кажа. Емиа, като лекар, вероятно е по-запозната, но и тя намира това, което е преживяла за странно. С интерес чакам още случки.

На мен ми е много интересна темата с неизтрите спомени у децата и как работи детското съзнание като цяло. Не знам дали съм имала спомени от предишни инкарнации, но имам изключително ранни детски спомени, които родителите ми се изненадват, че имам. Пример за колко ранни спомени имам: помня дядо ми, който е починал месец и половина преди третия ми рожден ден. Починал в болницата след месец престой там. Помня го здрав как с баба ми ме слагат да седна в някаква количка и двамата ме дърпат с нея по улицата пред вилата. Това трябва да е било в най-добрия случай есента на предната година, защото той боледува около 10-12 месеца след като си удря главата при падане от високо. Помня го и болен как баба го храни на обяд и аз питам майка и татко защо той не се храни сам. Имам ясен спомен и как крия лицето си в стрничната преграда на детската количка. Като го казах на майка, тя каза, че постоянно съм го правела, когато някой ме закачал - като щраус, който като си зарови главата и не вижда околните, мисли, че и те не го виждат.

Щом аз съм имала достатъчно съзнание да запазя тези спомени и да разсъдя, че нещо не е наред с дядо, то защо всяко дете да не помни неща от минали животи и просто да не знае как да ги предаде/изрази или пък да не смята за нужно. Разсъждавам си просто...

Аз имах спомен от прадядо ми, много ранен. Ще видя в смъртния му акт кога точно е починал, но не мисля, че съм била на повече от две години. За мое учудване го помнех в много светложълт костюм, което ми беше невероятно  - възрастен човек в такъв костюм. В един момент попитах родителите ми и те ми казаха, че е ходел със светъл костюм от шантунг. Естественият цвят на шантунга е бежово кремав (точно го описах), така че това не са били мои фантазии.

За детските спомени сме говорили в предишни теми. Нищо лошо, че споделяте.
Ще се повторя,  моите са от бебе на 10-на месеца. Стоя в кошара, имаше такива дървени съоръжения, в които слагаха бебета да не щъкат наляво и надясно. И като идваше леля все протягах ръце да ме измъкне оттам. Друг никой не ми угаждаше. Помня и една плетена, ние и викаме гълъбова жилетка, която беше с по-дълги ръкави и за да не се развиват като ги навият ги закарфичили с безопасна игла. Естествено не посягах да ме вземат, понеже ми опъваше въпросната игла, понеже бяха захванали и кожата ми.
Снаха ми се шегува с нас с брат ми, за ранните ни спомени.

Знам, че хората са различни и това е прекрасно. Наясно съм, че за някои хора историите ми ще са пълна измислица, за други - неволно създадени фалшиви спомени. Това не променя факта, че за мен тези случки са напълно реални и аз ги пиша за хората, които ще ми повярват и ще вземат нещо за себе си от тях. Правя го, защото четох много и различни истории в тази тема, четох и старите теми, забавлявах се, замислях се, намирах сходства с мои преживявания, отговарях си на въпроси. Смятам, че е честно и аз малко да дам, а не само да взимам.

Аз всъщност не обичам да пиша, обичам да чета. Само че, преди да си купя нещо онлайн, изчитам всички коментари и съм страшно благодарна на хората,  които отделят от времето си за да дадат отзив и да ми помогнат да реша. Съответно, след като поръчам, задължително се включвам с ревю. Та и тук така

И за да не съм съвсем офф-топик, ето още една история.
Най-добрият ми приятел загина в катастрофа на 21. Родителите ни бяха приятели и въпреки че те живееха в друг град, ние с него много се сближихме и прекарвахме всяка ваканция заедно. Когато разбрах за смъртта му бях съсипана, но не особено изненадана. Той живееше като за последно, сякаш знаеше, че няма да е дълго време на тази земя и бързаше да опита от всичко. Заболя ме, че когато почина аз бях извън страната и не можах да го изпратя.

Нашите отишли на погребението. А когато си тръгвали, майка му решила да им даде ключ от дома им, в случай че дойдат до града, а тях ги няма - да могат да влязат и да ги изчакат. Само че, изглежда са им дали ключа на мъртвия ми приятел.

Малко след като се прибрали вкъщи, започнали странни явления. Местели се предмети, чупели се огледала, с баща ми се чувствали непрекъснато потиснати и напрегнати. И майка ми - атеист и пълен скептик - решила, че това има нещо общо с ключа, който е взела от приятелката си. Изнесла го от къщата и го скрила под един камък в двора, докато се прибера и кажа какво да прави.

Прибрах се след няколко дни и мама ме подхвана още от вратата. Не беше сигурна дали е постъпила правилно, въпреки че странните случки спрели, щом изнесла ключа. За мен беше очевидно какво трябва да се направи. Взех ключа, изтичах до брега и го хвърлих в морето. Той обожаваше морето.

А когато си легнах, сънувах един от най-прекрасните си сънища. Беше нощ двамата с нето плувахме в морето, по лунната пътека. Говорихме си, смеехме се и въпреки че не помня за какво разговаряхме, имах усещането за покой и пълно щастие. Събудих се с усмивка, знаех, че където и да е, той е щастлив. А аз бях успяла да се сбогувам.

Тая тема е мястото, в което първо търсим логично обяснение, после минаваме към миналите животи 🙂

Вчера в леглото преди да заспя гледах фейсбук и последно четох публикация в една родителска група за малко детенце на същата възраст като моето.Майката се оплакваше,че то е повърнало 9 пъти и търсеше съвети какво да прави и дали да го води на спешен  кабинет.Замислих се за милото колко ли се е измъчило,как 9 пъти!?Заспах с мисъл за тях колко ли им е трудно и как ли се притесняват.
И в 2ч бях събудена от повръщането на фонтан на моето момиченце. Като от там започна през 15-20мин и не 9 ами сигурно 19 пъти върна...беше повече от  кошмарна нощ и бяхме на ръба от влизане в болницата 😒
Тук да вметна,че тя е изключително здраво дете и за 2г е боледувала точно леко 2 пъти,не посещава ясла и не е имало никакви симптоми или наченки за болест сега.
Както и към момента вече е добре Слава на Бога ❤️❤️❤️

От време на време имам и пророчески сънища,но не мисля, че са за тази тема.
Все пак ще разкажа последния от преди месец.
Съседите ни живеят в друг град доста надалеч,идват си точно 2 пъти в годината за по 2 седмици-за Коледа и Великден. Но аз сънувам,че ги виждам да са си дошли и да се разхождат в центъра на града. Сутринта разказвам съня на моя мъж ,а преди това въобще не сме ги коментирали и не сме се чували с тях.Нямах никаква информация от тях.
Следобед поглеждам през прозореца и ги виждам да паркират 😱

За "бебешките" спомени - и аз имам такъв! Лежа на някаква маса и отварям очите си, но единственото което виждам е "звездички" или "бял шум". Нали знаете едно време какво се виждаше на екрана на телевизора ако го включиш на "празен канал"... Лежа, не мога да стана, не мога да ходя. Съвсем малко бебе съм. Чувствах се самотна, страхувах се,направо бях ужасена и не знаех къде съм, коя съм и какво става. Усещането беше сякаш съм сам сама в цялата вселена. В един момент дочух женски/момичешки гласове и зрението ми се проясни, но съвсем леко колкото да мога да виждам силуети. Жените се надвесиха над мен и започнаха да ми говорят мило и аз се успокоих. Винаги съм си мислела, че това бяха майка ми и сестрите ми, а аз да съм била на не повече от 3 месеца, защото още не можех да се обръщам и изобщо нищо не умеех. Напоследък обаче се замислям дали всъщност не е спомен от раждането ми и дали тези жени не са били акушерките? Споменът е много силен и ярък и в същото време не си спомням лицата на жените, защото зрението ми беше размазано.
Имам и друг ярък спомен когато съм била на около годинка как баба ми ме сложи да седна на една висока кухненска маса, за да и е по-лесно да ми облече якето. Майка ми ме чакаше отвън. И до ден днешен дословно си спомням всички думи, които баба ми (майка на баща ми) изрече по адрес на майка ми, защото и беше ядосана (бяха в обтегнати отношения). Та ако някой си мисли, че бебетата нищо не разбират и не помнят - дълбоко се лъже! Разбирах, че са скарани, усещах цялото напрежение, но не разбирах защо това се случва. Бях тъжна и притеснена и в същото време безпомощна.

Имам случка и по Мандела, но друг път ще разкажа, защото и без друго постът стана доста дълъг.

Точно преди да подхванете Мандела ефекта аз имах поредния разговор с баща ми относно нещо, за което имам ясен спомен, а той отрича да се е случило.

Пиша го, защото в последните години имам усещането, че съдбата , Бог или каквото/който определя нещата, които ще преживеем ми е отредил да бъда  между хора, които правят или казват нещо и после отричат. Една от основните причини да се разделя с БНД беше, че ме докарваше почти до лудост, отричайки разговори, които сме водели и случки, които са се случили с двама ни. Докара ме до там да си водя таен дневник, в който записвах всеки наш разговор, за да мога после да прочета и да се убедя, че не си въобразявам , че този разговор се е състоял. Имахме и други проблеми, но точно този ме тормозеше много, защото преди дневника за кратко си мислех, че съм луда.

Когато дъщеря ми отрасна достатъчно, за да може да се нарече съзнателно същество започна да проявява същите тези черти от характера на баща си, но не е защото копира неговото поведение - той живее далеч от нас откакто дъщеря ни беше кърмаче и съответно се виждат рядко и за кратко. Тя сега е на 10 г. , а с тези прояви започна от преди около 5-6 години. Казах си, че е някакъв ген, който е наследила. Но щом подхванахте темата Мандела ефект започна да ми се върти мисълта, че може би това се случва. Но не мога да си обясня защо толкова често и само с определени хора.

Преди да ми "влезе мухата" Мандела си мислех, че по някаква причина съдбата иска от мен да науча как да общувам с хора, отричащи реални събития. Явно някакъв урок, останал от предишни инкарнации.

За мен просто са забравили. Имат някакъв проблем с паметта.
Или дотолкова не е било от значение за тях, че им е минало и заминало през паметта.
Или пък обичат да ви дразнят или манипулират по този начин, като ви подлудяват.

Да,но защо попада на такива хора, доколкото разбирам не е само бившият й?  Дава излъчване на човек, от когото такива като мъжа имат нужда - да проведат разговор и да нямат нужда да помнят. Някакво несъзнателно ниво, нещо подобно.