Моите разкази

Сладко !  За какъв конкурс е ?

Ами не съм много сигурна.Някакъв организиран в училище мисля.

Ето го и разказа за Кристина.

                                                        Времето не лекува!


Беше топъл августовски следобед.Всичко живо се бе скрило от горещината,само аз лежах в тревата и съзерцавах,сякаш упоена всичко наоколо.Спря кола,притаих дъх.Това беше моята приятелка от детство.Сега бе съвършено променена,съвършено различна.Друга,чужда и все пак близка.Стори ми се странна,не бе същата.Тоалетът и се състоеше от красива алено-червена пола до коленете.Под лятната,ефирна риза сякаш виждах сърцето и.Да,то биеше лудо,развълнувано!С поглед ме търсеше,търсеше своята приятелка.Високите и червени сандали не бяха пригодени за прашния ни селски път.Вървеше кокетно,имаше кокетна фризура.Гордеех се с приятелката си.Бе изплувала,издигна се макар някога да беше на дъното.Без родители,семейство,което да я закриля,замина в големия град,за да се издигне и успя.За миг,но сторил ми се за цяла вечност,златните неожънати жита скриха нежната и фигура.Помислих си,че изчезна.Не издържах повече.Затичах се към нея и я раз прегръщах.
-Как си Криси,изглеждаш толкова променена!-не спирах да и се възхищавам.
-Добре съм.Завършех висшето си образование и се върнах да те видя.Толкова ми липсваше!-усмихнато ми отговаряше тя.
Двете дълго бъбрихме и неусетно стигнахме до дома ми.Вечерта обичаната ми приятелка спа у нас.Родителите ми я посрещнаха топло.Тя бе за тях като втора дъщеря.Обичаха я!
Мина се седмица.Така неусетно.С Кристина всеки ден беше неповторим.Обичах времето прекарано с нея.Сутрин след закуска двете заедно с нея хранехме кучетата.Две породисти немски овчарки.Тя ги обожаваше.Често ги извеждахме на разходка край реката.Тичахме с тях,плувахме в топлата вода,а дните и нощите се нижеха неусетно.
Бях забелязала още с пристигането на Кристина,че тя е отслабнала много и имаше болнав вид,умело покрит със скъпа козметика.Оставаха два дни до заминаването и или поне аз така си мислех.На прощалната вечеря в тесен семеен кръг,Криси ни съобщи потресаваща новина.
-Искам да ви кажа,че ако нямате нищо против ще остана да живея при вас.Вие сте първите,които научават,защото сте ми най-близки.Вие сте моето семейство!-каза Кристина привидно спокойна,но в гласа и се усещаше тъга.В очите и блеснаха сълзи,но тя съумя да ги подтисне.Забелязах това и побързах да попитам:
-Нещо не е наред ли?
Криси ме прегърна силно и вече не можеше да сдържа сълзите си.Когато се успокои,промълви тихо:
-Болна съм,неизлечимо болна.Заболях от рак.Докторите ми дават от 2 до 6 месеца.Късно откриха заболяването.
Разплаках се.Та как така Господ ще ми я отнеме.Защо точно на мен?Защо?!С какво го бях заслужила?Вечерта си легнах рано,но не можах да заспя.Сълзите не ми позволиха.Исках да осмисля всичко случило се.Не можех,мислите ми бързо препускаха.На другия ден попитах Кристина:
-Защо реши да останеш?Какво те задържа тук?
Приятелката ми мълча дълго и накрая с немощен глас промълви:
-Искам да умра при теб!Да посветя последния си миг на теб,приятелко моя!
Тези думи се забиха като стрела в крехкото ми още сърце.Не,аз нямаше да я пусна.За съжаление бях безсилна пред Божията воля.Двете с мокри от сълзи лица стояхме на брега на нашата река.Погледите ни бяха разсеяни,празни и много тъжни.
Мина време,около 3 месеца и започнахме да забравяме за болестта на Кристина.Тайно вярвах,че ще се оправи и горещо молех Господ да я пощади.Но не-Той ми обърна гръб.
Вече бе зима-началото на декември.Бе натрупал сняг.Разхождахме кучетата.Аз и Криси.Изведнъж тя се строполи на земята!Уплаших се толкова много,че лицето ми пребледня повече от нейното.
-Ще повикам помощ-промълвих аз.
-Не дей-каза Кристина-лекарите няма да ми помогнат!Искам да подаря последния си миг на земята само на теб!Любима,моя приятелко!Не плачи,когато умра.Помни,че отивам на по-хубаво място-това бяха последните и думи.
-Не за Бога,не!-крещях,но никой не ме чуваше.
На следващия ден я изпратихме.Бе мрачен декемврийски ден.Мрачен и тъжен като стенещото ми сърце.
Последните ми думи към Криси преди да я заровят в студената пръст бяха:
-Защо ме остави?Не мога да живея без теб,без усмивката ти...Всичко свърши!-мълвях със сълзи на очите.Възпрях ги на време,нали това беше последната заръка на Кристина.
Годините минават,но раната зее...Който казва,че времето лекува-греши!


Пак от 13г ми дъщеря.

Flower_mom     

Като дете пишех..., но никога не довършвах.
Окталогия "Осемте вещици", "ТО" III-та част, Антилюбовен роман..
Странно че кратките форми никога не са ме привличали, като изключим единичен случай, когато сънувах нещо доста а'ла Стивън Кинг и взех, че го описах. Трудно ми е да хвана една идея и да я доведа до край, може би реализмът ми подсъзнателно не иска да остави нещата завършени и винаги има едно to be continued, което лишава от смисъл цялото писане. Не знам, току виж някой ден узрея за едно мъничко разказче.

                                                        ,, Живота на Продавача’’

   ...Последва силен шамар. Жан Лутер падна на  стола.Баща му  се разкрещя кавгата свърши.Слабото момче със сини очи стана и отиди в стаята си.
     На другия ден малкия Жан отиде на пазара.Трябваше да се опита да спечели поне 20 франка за да не се повтори същата случка от вчера.Гледаше хората как минават и нито един от тях не се спря да купи нещо от момчето.Само старата госпожа Кокет си купи едно камъче за 20 су ,но не го купи защото й трябваше , на ъгъла  тя го изхвърли ,а от състрадание или може би просто стар навик. Беше края на деня ,а на пазара в Кемплер хората се разотиваха  а Лутер имаше само 7 франка и 36 су.
 ,,Същото ще стане и тази вечер ...... ще го преживея.'' - каза си момчето.Прибра малките колета от различни камъчета в една кошница.Тръгна да си върви .... по пътя видя едно момиче  да  мръзне в студената кемплерска есен. Жан я видя и й даде 3 франка.Тя му кимна с глава  в знак на благодарност.Той много добре знаеше какво ще му струват тези 3 франка. Не бяха богати ,напротив семейството на Жан мирзерстваше ,без никакво преувеличение може да се каже ,че те бяха онази най-долната част на обществото във Франция.Още щом влезе Жан , господин Лутер го хвана и му бръкна в  джоба.Като видя мизерните 4 франка и 36 су , той побесня.Жестокия баща грабна бедното момче за яката ,удари го с юмрук и го прати в другия ъгъл на стаята.
-Простак , мръсник.За нищо неставаш ,даже и да наследиш занаята от собствения си баща.И за крадец неставаш.
Това били единствените нежни където чувал невръстното момче.Никога не са му казвали: ,,Обичам те.'' Майка му отдавна само стоеше на стола и нищо неможеше да каже на главата на семейството.Тя се бе превърнала в скелет,добре че имаше още кожа.Лицето й беше бледо и измъчено.Никога неговореше.Нямаше и за какво.Деня й всеки ден беше един и същ.На нивата ,а през зимата в старата кръчма.Там се събираха най-ниския слой общество: бедняци ,крадци ,измамници и убийци.Бащата на 12-годишното момче беше от вторите.Всичките пари където майката и детето печелеха идваха именно тук в тази дълпопробна кръчма ,забравена от Бога.Всъщност всичките й поситители бяха забравени от Него.
   Беше рано сутринта.Жан вече трябваше да отива на пазара да спечели нещо.Татко му го предупреди ,че ако днеска не спечели 20 франка ,когато се прибере щял да го бие с камшик.Във Франция през това време непослушните деца се биха с камшик.Много малко момченца в Кемплер нямаха ужасни червени рани и белези по детските си гърбове.Вярно ,че имаше лоши деца ,но просто в  бедняшкия квартал Госпер ,начина да преуспееш беше с точно това  ,,възпитание''.
   Вече беше обяд сумата която спечели детето нямаше да задоволи  господин Лутер.През деня момчето гледаше в небето ,мечтаеше за друг живот.
  -Хей момче ,идвай  да разтоварим картофите и рибата-развика се изведнъж един нисък дебел и със вдъбнато лице мъж.-По -бързо нехранимайко такъв , няма цял ден да те чакам, клиентите се редят на опашка.
   -Идвам-каза момчето- момент господин Льокиен.
  Жан взе един кашон  с картофи ,дигна го на рамо и тръгна към бараката.Едно дете хвърли една ябълка , той се спъна и картофите се разсипаха.
    Льокиен се обърна и като видя какво е станало ,хвана момчето за косата и го облегна на едно дърво.Извади камшика разскъса му тениската ,ако можеше да се нарече така.Тениската беше просто зашити парчета плат от различни дрехи.Почна да го бие и нареждаше:
-Ти безпризорен хранимайко.Баща ти не те бие , аз ще те бия тогава , да се научиш.
Всички продължиха с обичайните си задължения на никого не му направи впечетление ,че биха Жан с камшик и то на центъра на  малкото градче Кемплер.
-Извинете  господине ще ми продадете ли картофи.-чу се глас зад дебелака.
-О , да заповядайте.-каза Льокиен.Остави камшика и се обърна.Пред дебелака стоеше млад мъж ,явно имаше буржоазно потекло.На Льокиен му светнаха очите ,разбра ,че днеска му е щастливия ден.
-Избрахте ли си?-попита наглият човек.Той посегна да вади картофи от кошницата до морковите.
-Господине не от тези.
-Как не от тях?-недоумяваше  дребния и дебел човек.
-Искам тези от земята.
-Но това е лудост господине!-изчерви се търговеца-Този нехранимайко ги събори.- погледна към Жан  и го посочи с тлъстия си пръст.
-Ще ви дам 30 франка само и само да ми дадете картофите от земята.И още 5 ако  освободите момчето.-отговори мъжа.
-Оооо ,разбира се господине.-Тлъстото човече за минути събра картофите от земята и освободи момчето.Когато стори всичко това той гледаше как всичките 35 франка идват в ръцете му , в неговите ръце!
Момчето успя само да каже ,,Благодаря'' на непознатият мъж.Тръгна да си заминава и Освободителя каза:
-Чакай! Ела малко.-момчето отиде и мъжа му оправи блузата ,защото беше наопаки.-Късмет.- усмихна си непознатия и му махна за довиждане.
,,Какъв късмет?'' -каза си на ум Жан. ,,Пребиха ме ,а сега като се прибера пак.''
По каменистия път невидя онова момиче от вчера.,,Какво ли бе станало с нея?''-учуди се.
Стигна до вкъщи  и влезе вътре.Лутиер го чакаше.
-Къде ти са камъните Простак такъв?-развика се бащата.
Жан напълно беше забравил за камъчетата останаха на пазара, но вече беше късно.
Хвана момчето и го удари в  масата. Отново последва продцедурата бъркане в джоба.ИЗкара 100 франка от джоба на Жан.Самото момче се учуди.Майката се усмихна.
-Откъде ги открадна?Простак такъв,а ако са те видяли?-удари му шамар и цялото лице на детето беше в кръв.
Самият Жан незнаеше откъде са се взели тези пари?Сети се ... от онзи мъж където го спаси от още камшици.
Бащата го удари още два пъти.Жан не издържа.Излезе навънка в снега.Вървя в студеното , сам ,без обувки. Скри се зад един ъгъл и никой никога не го видя и не чу за него.
  Хората  казват ,че го е хванала в капана си ,,Бялата смърт'' ,но това беше само предположение. Майка му умря  1 месец след като  разбра ,че детето й е изчезнало. Лутиер го убиха по време на Револцията във Франция. Льокиен стана адвокат ,благодарение на хаоса във войната успя да открадне голяма сума пари и се нареди след буржоазията в Париж,отдавна беше заминал от Кемплер. А онова момиче ,където Жан я бе видял един път и се бе влюбил в нея.Тя се оказа дъщеря на Льокиен и отдавна напуснала Франция.



Лично творчество.

Момичета, оставихме темичката да отиде много назад 
Толкова малко ли сме "пишещите" във форума?
Аз до дни завършвам това нещо, дето имам претенциите да му викам роман 
И сега следва по-големия въпрос - какво да го правя от тук нататък? Моля, ако някой от вас е запознат с издателския бизнес, да удари едно рамо със съвет какво следва  .
Ако ви се чете, мога да постна една малка част от "нещото" (така му викаме вкъщи  ).

 Roxanne25, чете ни се!

Ето един кратък отрязък - някъде на средата, където интригата вече се е заформила. Поствам прекалено малка част, за да може да се проследи сюжета, но се надявам стилът на писане да ви хареса
Разбира се, приемам и дори се надявам на критика 

...Жената викна нещо подире му, но той не и обърна внимание. Можеше да извика охраната, ако желае. Имаше пълното право да бъде тук, но и да не беше така, това не би го спряло.
Чувстваше се така, сякаш се е върнал десет години назад във времето, в една изкривена реалност, в която това дете беше и негово, а тя беше в тази болница не за да отнеме живота му, а за да го запази. В мислите му това беше много по-реално, много по-възможно развитие от онова, което действително се беше случило.
Докато чакаше бавния асансьор да слезе, се замисли за абсурдността на ситуацията. Стоеше тук, разтреперан, уплашен, молеше се от все сърце лекарското му изкуство да позволи да опази живота на някой, нещо, който би трябвало да му бъде враг. Или най-малкото противник. Как така егото му позволяваше това да се случи? Тя беше махнала неговото бебе, но направи и невъзможносто, за да зачене и роди бебето на Димитър. Дори нещо повече. Осъзнаваше, че бебето, за което се моли, не беше ничие дете, не беше нов живот, единна сплав между нея и мъжа, който беше избрала. Това бебе беше самият този мъж – такъв , какъвто е бил преди около 40 години. Имаше неговото ДНК. Щеше да изглежда като него. Да се роди със същите заложби и слабости. Да носи същите генетични дефекти. Да сложи очила в началните класове в училище. Да има склонност към математиката и изключителна неспособност да облича мислите си в думи. Бебето беше Димитър, от плът и кръв. Не образ и подобие, а той самият.
Но сега не Димитър, а именно той, Андрей, трепереше в това фоайе, не знаеше дали от студ или от напрежение, и се чудеше дали да хукне по стълбите 6 етажа нагоре, или да изчака стария асансьор да измине пътешествието си от горните етажи до фоайето. А Димитър, бащата, поради липсата на по-подходяща дума, сега беше някъде – без значение дали тук или другаде – и се надяваше бебето да умре, да го няма. За миг в главата му избухна чудовищно подозрение. Имаше ли нещо общо този мъж с падането и? Дали беше до такава степен брутален, толкова заслепен?
И за част от секундата отговорът възпламени съзнанието му, а после огънят изгасна в тиха, смъртоносна омраза. Да, беше. В гърлото си усети кисел, изгарящ вкус и си помисли, че ще повърне, няма да се въздържи и ще повърне точно тук, пред асансьора. Заби нокти в дланите си, кокалчетата на пръстите му се очертаха мъртвешко бели на флуорисцентната светлина на болничната лампа.
Опита се да диша дълбоко и да задържа дъха си, за да предотврати позива за повръщане. Имаше по-важни неща. Да се погрижи за нея. Да се увери, че за бебето има шанс. След това щеше да мисли. След това. Сега не можеше да го понесе. ...

Толкова засега 

роксан, в момента се мъча да издам книга
общо-взето просто писах на няколко издателства, едното прояви интерес и сега съм им я пратила да четат и да си кажат мнението

  Роксан, харесва ми! Ще си я купя

Поздрави за Роксан,Акела и Ванилия за прекрасните творби ! Доколкото знам за издаването първо трябва да  я пратиш на редактори, коректори и др. преди издаването ... Ама пак не съм сигурна може би те я четат направа на чернова... Много ми харесва откъса от романа ти, впечатлена съм и от супер-разказите на Акела и Ванилия,въпреки,че малко бърз ми дойде края на Акела, но пък така е по-въздействащо. Пишете момичета,пишете ... Скоро и аз ще пусна един от по-дългите си разкази

Благодаря мила    Само да кажа,че е на дъщеря ми.Аз нямам този талант

Много благодаря за милите думи, момичета!    Много се радвам, че по темичката има раздвижване 
Аз дописвам една междинна глава, която по незнайно какви причини остана така висяща и предполагам тези дни ще се захвана с редакцията. "Нещото" наближава 400 страници  , пълен ужас. Започнах го с идеята за около 200... Знаех си аз, че никак не ме бива в кратките форми. 
Ео, много ще съм благодарна, ако споделиш за някои издателства, които проявяват интерес към произведения на български автори (може и на лични)  . Ако някой като мен с претенции, но без нищо черно на бяло може да се нарече автор, де  ...
Много се надявам това писание да види бял свят - не страдам от илюзията, че ще стане бестселър, но самата идея, че може нещо да остане след мен е някак... топлеща. Още повече, както казах в началото, ще е с посвещение за баба 
Ако има хора, зн които това, което съм написала донесе поне малко удоволствие и няколко приятни часа при четенето, аз ще бъда повече от удовлетворена. 
Но... ще поживеем и ще видим...

roxanne25 успех,мила 

                                                   ,,  НА ГРАНИЦАТА ‘’



 Самотния шум на течението на реката огласяше непрогледния мрак.Извенъж в него изникнаха светлини на фарове.Черна кола спря точно до парапета на моста,който се извисяваше над буйната река.Две фигури изникнаха от мрака и отидоха до багажника на колата.Стояха така няколко минути без да си разменят и дума.В ноща ясно се отличаваха силуетите на мъж и жена.Тя беше по-висока от мъжа ,но той беше корав и нисък.Чудеха се да отворят ли багажника.
-Хайде няма време  Рейвън– развика се жената ,но от буйната река думите й просто се заглушиха.
-Защо се забави толкова много?-попита мъжа.
-Създаваше проблеми ,а си гледах и часовника.-отговори Уердрес  -Хайде хвърли го в реката по-бързо нямаме време.
През това време мъжа дигна чувала и го хвърли в реката.Чу се само как пада ,а жената взе фенерчето и светна в реката ,там където беше паднал чувала.
-Няма нищо ,потъна. – каза тя -Махаме се от тук.
Качиха се в черната кола и се отдаличиха от моста.След време не се виждаха фаровете , сякаш тук не бе идвал никой.
 Мускулистия мъж подскочи от леглото ,изпращайки на екскурзия възглавницата си с   ромбове  на пода , и вече разбуден погледна Уердес  мислейки ,че може да я е събудил.Но жената с красивите черни коси спеше  на другото легло и тъмният й силует не промъдваше  ,на лунната светлина се виждаше половината лице и  лека усмивка.Дигиталният часовник отброяваше 4:37.Цък-отброи той следващата минута.4:37 цък , 4:38 цък ,човек просто можеше да се побърка.
 Слезе долу в банята ,включи осветлението  и се изходи.Той се върна на леглото и се опита да заспи, но сънят дъгло не идваше.Мислеше си какво бе сънувал ,сети се. На брега на морето бе с Алфрод  ,на онзи дълъг плаж с белия пясък ,а времето бе идеално за плаж-ясно синьо небе  и слънцето което грееше също като онези детски рисунки с кръгче ,точки и чертички.Хората седяха покрай тях с различни на цвят чадъри ,децата играеха с пласмасови фигурки.Но малкия шишкав Рейвън с високото момченце до него ,с хилядите лунички по лицето ,чипото носле и червената коса строяха замък. На кулата стоеше спасителя.Двете деца довършваха замъка ,докато една вълна не събори стената.
-Не!-извика дебелото дете което бе с розови бански.10-годишното хлапе почна да строй пак преградата.Отново вълна събори стените на замъка ,но този път събори и най-ниската кула.Изведнъж една 3 метрова вълна  падна върху целия плаж.Събори Рейвън  и пак влезе в морето ,всички пищяха.Той се огледа за Алфрод и го видя ,паднал и не промръдва.Спасителя дойде направи изкуствено дишане ,но бе късно.
-Съжалявам за приятеля ти момче! Той умря.
Рейвън изкрещя и избяга , от плажа ,скоро след него се виждаше пясъка и туристите по плажа.Разбира се Алфрод не бе умрял ,това бе само сън. Мъжа стана от  леглото и отиде до кухнята.Взе млякото и го изпи на един дъх.Като си лягаше пак Уердрес измърмори нещо в  съня си неразбираемо.
-Да права си-отговори мъжа- Спи.
Тя пак измърмори нещо.
-Добре-каза той в тъмнината.
Цък
Часовника отброя  5:00 сутринта.Слънчевите лъчи идваха бавно и незабележимо като крадец в спалнята.Последните му мисли преди да заспи отново бе как , ще изяде пилето и картофите на масата ,а неоновата студена лампа ще свети отгоре.
  На сутринта около въпросната река беше настанала суматоха.Група любопитковци беше наобиколила блондинка в бял костюм.Тя оглеждаше внимателно току-що извадения труп и правеше снимки.


  Писано е преди 2 или 3 години от мен и едно момиче. Има и още 1 част, ако желаете после ще я постна. За мое голямо съжаление, никога не довършихме историята.  Момичето спря да се занимава с писане и се отдаде на ,,живот''.

С риск да стана нахална отново поствам произведение на дъщеря ми

Пролетта и пролетните традиции

         Пролетта е един чудесен сезон!Птичките весело пеят,децата играят на воля,влюбените са по-нежни.Цветята разцъфват,дърветата разпъпват млади клони.Всичко живо се подготвя за нов живот.
         През пролетта ние християните празнуваме едни от най-хубавите празници.
         Възкресение Христово или още Великден е прекрасен ден!Подготовката за този празник започва в седмицата преди Великден,наричана Страстна седмица.Яйцата домакините багрят в различни цветове във Велики четвъртък или Страстна събота.Първото яйце задължително трябва да е червено,символизиращо кръвта Божия.С него се натъркват бузките и челцата на децата в къщата,за да са румени и засмени през цялата година.За моето семейство Великден е най-светлия празник.На този ден всички се събираме около празничната трапеза и хапваме вкусно приготвени ястия.Прието е на масата да има агнешко месо.Боядисаните яйца са неизменна част.Всички заедно се веселим.Чукаме се с красиви яйчица.Чието яйце е най-силно,наричаме борец.
          Гергьовден е друг хубав,български пролетен празник.Него отбелязваме на 6 май.Това е денят на св.Георги Победоносец.На този ден празнуват Георги,Гергана,Гинка,Галина и други.В българския народен календар Гергьовден е един от най-големите празници през годината и най-големият пролетен празник.С него започва лятната половина на стопанската година.Гергьовден се празнува в чест на св.Георги,покровител на пролетната влага,плодородието,покровител и на земеделците и най-вече на овчарите и стадата.Хората закичват на вратите на домовете си свежи,зелени клонки,най-често от здравец.Според народните представи св.Георги освен покровител на земеделците е и покровител на стадата,затова голяма част от обредните обичаи,изпълнявани на този ден имат за цел да осигурят здравето на животните.По стар български обичай се извършва жертвоприношение.В повечето случай се използва младо,здраво агне.Младо и старо празнува този празник и се весели до ранни зори.
            Интересен български празник е и Лазаровден.Той се празнува в последната събота преди Великден.Основните елементи са два – лазаруването и поминалите обреди.В лазаруването се включват млади момичета.Обхождат селото в събота от обяд и неделя до обяд.Влизат във всяка къща и пеят песни за здраве и плодородие.Домакините ги даряват с различни лакомства,яйца и дребни пари.
            Пролетните празници са едни от най-интересните в българския и християнския календар.