Болката от раздялата с любим човек

Аз преживях нещо такова,но без раздяла.....Всъщност живеехме в чужбина,аз се бях прибрала за месец-два и през това време се случиха мноого неща,които ме доведоха до мисълта,че всичко ще свърши.Аз буквално израстнах с този човек,бяхме заедно почти 8г.,изпадах в ужас само,като си помислех,че няма повече да го видя,че няма да е до мен,от мисълта какво ще правя сега....сама съм.Той ме уверяваше ,че нищо няма,че нищо не се е променило,но аз спрях да се храня,майка ми горката се чудеше какво да ме прави,само реев...В края на краищата заминах при него и уж всичко беше ок,но не беше така и аз го усещах осезателно,той твърдеше,че всичко е ок.Преживях още един мъчителен месец-той беше там,но всъщност почти не го виждах и усещах ,че има нещо нередно.Лошото беше,че бях сама,нямаше я майка да върви след мен и да ме окуражава.Един ден седнах и казах СТИГА,аз си заминавам,беше с идеята да се върна,но още щом стъпих в България вече бях друг човек-бях свободна и доволна,бях преживяла раздялата няколко месеца предварително,вече не усещах липсата му,бях доволна.И както обикновенно се случва,срещнах таткото на децата ми....От тогава съм се зарекла-никога повече това за мъж,никой мъж не го заслужава,ама никой,има коренна промяна в мен като човек,като личност от тогава и това ме радва много.Всичко минава, въпросът е ти колко време ще си позволиш да страдаш.....

Когато се измориш да ти пука и когато срещнеш друг , който да ти донесе също толкова силни емоции . По ирония , точно тогава този бившия се сети , че май още имал чувства.  

Или според една поговорка : " Когато се освободиш от нещо , тогава живота ти го дава с шепи."

Никога не съм  мислила, че оня номер от филмите, в който съббираш всички неща от бившия и ги изхвърляш/изгаряш ще свърши работа! Обаче се оказа, че е точно така. В предната ми връзка, мъжът нямаше смелостта да ми го каже в очите, а ми го написа в скайп!И аз бях побесняла от обидата, смятах, че поне от уважение ми дължи, да ми каже в очите, че няма вече чувства към мен!Теглих му една на ум, събрах всичките неща, които ми беше подарявал или негови вещи и ги изхвърлих в едно кошче. Не знам, аз ли си внуших, или защото бях ядосана, но някак си моментално ми олекна! И си казах, че за такъв лигльо, който не ме оценява, няма смисъл да роня сълзи. Прекъснах всякаква връзка с този човек, отказах му да продължаваме да сме приятели и му казах, че приятели имам достатъчно и то такива, които с които си казваме всичко в очите, и че от нови нямам нужда!

Почувствах голямо облекчение, в последствие, в следващите две години направих някои промени в живота си и ето, че бъдещия ми съпруг ме срещна. Защото точно така стана при мен, смених града, и бях взела решение да не се занимавам с никакви мъже, че ми беше писнало от лигльовци и исках да живея сама! Да, ама съдбата  беше решила друго! Точно една седмица, след като се видяхме и вече живеехме заедно! На всичкото отгоре той ми е съученик от първи до седми клас, без никога да сме се харесвали в училище! И ето години по- късно, кой да подозира, че живота ще ни събере!

Разделите са трудно нещо.Особено при нас жените.Имам чувството,че колкото се опитваме да забравим някой...става точно обратното.И аз преди година две имах една такава раздяла но сега няма да споменавам за нея.И да ти кажем не мисли за него,тези който сме го преживели знаем,че е много трудно,да спреш да мислиш за човека който е докоснал сърцето ти.Казват,че с времето всичко минава,може би е така наистина.Просто в последствие на времето ще се осъзнаеш,че не си струва да  мислиш за него...защото както знаем мъжете надали мислят за нас вече 'бившите любови".Моя съвет е да не се тормозиш в размисли и страсти.Направи някакви промени било по теб,било в професионален план било в домашната атмосфера.Намери си някакво занимание или дори си вземи домашен любимец за да му отдадеш на него всичката любов която таиш в себе си...а и то няма да те изостави никога предполагам.И най-важното знай,че един ден като се върнеш в това време в което си сега ще ти се стори страмно,че си мислела толкова много за нещо което не си струва.Продължи напред и вземи живота си в свой ръце.Направи нещо което винаги си искала.Но не се отказвай от мъжете затова,че един нне те е оценил както трябва...не се зад кой ъгъл те чака новата любов!

Няма определено време, зависи си от човека до колко се е отдал на другия. На мен ми трябваха 4 години за да спра да страдам. Връзката продължи 14г. като голямата част (поне 10г.) бе съвместно съжителство. Раздялата бе по особено обиден за мен  начин направена. Нищо не можа да ме разсее през тези 4г., а се налагаше да се справям с много трудни ситуации. Накрая реших за себе си, "Стига повече страдание" и тогава продължих напред и започнах да се успокоявам. След още няколко години се убедих, че е трябвало така да стане. През цялото това време сме имали визуален контакт с въпросният човек и сме разговаряли. Живеем наблизо, само няколко улици ни разделят. Сега този човек не може да ми даде нищо интересно, което да има голямо значение за мен. Единствено спомена за момента на раздялата и последвалите години на страдание ме карат да се натъжавам когато си го спомня, но е по-скоро състрадание към мен самата, а не към въпросния индивид.

Напълно разбирам авторката. Преживяла съм 2 раздели с хора,които обичам. Втората още не съм я преживяла де, в момента се опитвам. Историята ни е същата.Най-лошото е да знаеш, че няма връщане назад... дори да се съберете,никога няма да е същото,от опит го казвам. Първите дни не ядях,нищо не правех само гледах в една точка и плачех..представях си как вече никога няма да го целуна,да го гушна, да живеем заедно и тн..сега се опитвам да се примиря. Трудно ми е да правя каквото и да е, не ми се излиза,но и в нас не ми се стои,имам нужда от него,а не от разни хора.. но първата ми раздяла беше след 4 годишна връзка и я преодолях за няколко месеца,дори сега не се сещам за тоя човек,виждам го и нищо не трепва..затова знам,че и тази раздяла ще преживея,трябва време,време,време...и не защото лекува,а за да свикнеш.. Да знаеш- свиква се,не се забравя.

И да допълня- това с изхвърлянето на нещата и триене на номера помага! Иначе постоянно си в очакване ,тези неща ти навяват спомени...аз му изтрих номера и снимките ни и ми е много по-добре.Така не очаквам нищо, по-лесно е да осъзнаеш, че всичко е приключило.

Аз също имах такава раздяла подобна на твоята... и на мен ми беше много криво,постоянно се интересувах и мислех за него ,какво прави,къде ходи ,ама с кой е и т.н.т ... То не минава просто остава един спомен хубав или не толкова хубав Както се казва времето е най-добрият лечител... Постарай се да не мислиш за него ,мисли повече за себе си , а от връзката ви запази хубавите спомени от доброто старо време, което сте прекарали заедно с него ))

Благодаря на всички за прекрасните съвети и за споделените истории..
Първите 15 дни си мислех,че тази болка никога няма да мине,не и при мен..Всеки ден си беше една и съща,еднакво силна,пареща,нетърпима...
Сега си мисля,че има шанс да мине след време...
В момента се опитвам да обичам себе си и близките си...и си казвам,че щом се е случило,значи така е трябвало... Може би не е бил моя човек, не е бил мъжът за мен..,просто така съм си мислела...
Понякога човек не може да избяга от съдбата си!

Диана, това кога ще ти "мине" зависи от това колко време ще си позволиш да страдаш и да си посипваш главата с пепел. Когато, както някой по-горе беше написал, се погледнеш в огледалото и видиш в него какво той е изгубил, нещата ще тръгнат напред и нагоре 
И не ти говоря наизуст. Преживяла съм това, което описваш (може би подобно на него) и искам да те уверя, че не съжалявам за тогавашното си решение - минали са вече повече от 10 години.
След като сега се разминават плановете ви, има голяма вероятност това да продължи така и занапред. За това не съжалявай.

Още един глас за.  Нещо се обръща от този момент.

Болката от раздялата с любим човек е толкова голяма, колкото позволим да бъде. Всъщност единствено и само от нас зависи колко малка или голяма ще е тази болка. От позицията на натрупан вече някакъв житейски опит най-отговорно мога да кажа, че САМОУВАЖЕНИЕТО е от изключителна важност за всяка жена. Точно то не бива да ни позволява да забравяме за себе си, отдали се на мисли за някой друг, присъстващ или вече не присъстващ в живота ни. Живота си е наш и не трябва да го живеем  заради някой или в името на някой/тук изключвам децата разбира се/. Нека се научим да уважаваме себе си, за да очакваме същото и от другите. Сълзите, депресиите, мъките които си причиняваме сами са нещо което ни носи само негативи. Така че горе главите момичета и не забравяйте, че нито един мъж не заслужава това.

Дияна, една голяма прегръдка 

Изживявала съм подобно нещо преди години. Толкова много го обичах, че мисълта, че един ден може да не сме заедно на секундата я пропъждах винаги, когато се прокраднеше. Може би тези мои страхове ги подклаждаше и фактът, че е чужденец. Имаше етап, в който бях сигурна, че той е моят мъж, но след време разбрах, че нито има намерение за семейство, нито за деца. Целеустремено гонеше кариера, развитие, смяташе да ходи да специализира в трета страна и т.н., с други думи аз не влизах в плановете му.
Исках да сложа край, защото явно той нямаше намерение - така му беше удобно, може би докато замине. Един ден за нещо съвсем дребно, накрая събрах куража и сложих точката. 1-вият месец беше кошмарен - нямаше нощ, в която да не заспя разплакана. После нещата взеха да утихват. Не съм правила нищо особено, продълих си живота в обичаен ритъм, може би малко повече пътувания. При мен катарзиса дойде след около 8-9 месеца. Тогава срещнах сегашния ми партньор. Не мога да кажа, че започнах връзката с него напълно начисто (стария още беше в съзнанието ми, но по-скоро като спомен, отделни сцени и т.н.). С времето новият човек до мен ме накара да разбера, че наистина всяко зло е за добро.

 И аз подкрепям изтриването на всякакви видове контакти (телефони, фейсбуци, скайпове и т.н.), както и по никакъв начин да не се опитваш да разбереш нищо за него. Поплачи си, нека да ти олекне, не го оставяй стаено в теб. Един ден просто ще видиш, че няма да ти пука. Не очаквай да е веднага, дори може би не след 3-4 месеца, понякога и година не стига, но ще стихне. А наистина от сърце ти пожелавам да намериш някой, който да ти покаже, че онзи не е бил твоя човек. 

Мисли за причината заради която се разделихте.С целия си разум сте решили
да се разделите въпреки,че се обичате.Това е част от сделката.Предполага се
че и той се чувства така.Ще мине.Но не мисля ,че всичко е било о.к. при вас
след като нито единия е немогъл да направи компромис с бъдещите си планове.
Аз съм още с невъзможната си любов.Правим плановете така,че да се виждаме.
Решенията ни са непонятни за другите.Но причината е ясна..

Бога ми толкова ли е трудно името Даяна???? Като ще й викате Дияна или Диана, по-добре не й викайте никак...    Мен поне това ме влудява 

Адашке, на мен ми помага мисълта, че не съм единствената на тоя свят, която се е разделила с половинката си. Тази мисъл ми помага да си припомня, че това е нещо естествено, както раждането, смъртта, брака... И не го мисля толкова. Както не мисля за всички нормални дейности, които извършвам в ежедневието си като хранене, обличане, работа...

И другото, което искам да ти кажа, е в никакъв случай да не се опитваш да забравиш! Защото така след време има огромна опасност споменът да изплува, когато най-малко очакваш и тогава наистина ще се побъркаш. Научи се да живееш с идеята, че този човек е вече минало, а миналото е част от теб. Всяко нещо, което ни се случва, ни научава на малко или много и ни изгражда като личности. Трябва да сме благодарни за  това, което сме, и да използваме житейския си опит занапред. 

Никой не може да каже колко време ще ти отнеме това. Била съм с момче само един ден и после съм го сънувала половин година. Била съм с друго за 2 месеца, после съм го преживявала също 2 месеца. Сега съм с половинката си вече почти 3 години и се е случвало да се караме и да съм започвала да си представям ако се разделим какво ще е. В началото наистина е плашещо, но като помислиш малко, всяко нещо си има причина и винаги нещата се нареждат, стига да искаш. 

Didi, Тази мисъл ми помага да си припомня, че това е нещо естествено, както раждането, смъртта, брака... с раждането и смъртта съм съгласна, че важат за всички родени, но брака не го виждам като нещо естествено по простата причина, че е нещо наложено и не е валидно за всеки. Иначе общо взето съм съгласна с изложеното от теб. Аз лично бих се въздържала да критикувам за нещо, което авторката на темата не прави забележка.