Езичество и православие

Св. Атанасий Велики, архиепископ Александрийски – икона в храм Св. Атанасий е велик изповедник и учител на Църквата, велик защитник на християнското учение за Боговъплъщението. Роден е през 295 г. в столицата на Египет Александрия. Син на бедни родители християни, той получил прекрасно образование но изучавал усърдно Свещеното писание. Богу било угодно още преди да завърши обучението си, една случка да предопредели неговата съдба.

Веднаж Александрийският архиепископ св. Александър гледал през прозореца и вниманието му привлякла интересна гледка: група момчета-християни играели на морския бряг, кръщавайки своите връстници-езичници. Децата избрали Атанасий за "епископ", други деца били свещеници и дякони, а езически деца били водени към "епископа", за да ги кръсти. Архиепископ Александър заповядал да доведат децата при него и ги разпитал за подробностите на играта. След като ги изслушал, убеден че кръщението било извършено изцяло в съгласие с Църковния устав, архиепископът признал кръщението за действително, допълнил го с Миропомазване на новопокръстените и посъветвал родителите на Атанасий да подготвят сина си за църковно служение. След като момчето завършило образованието си, Александър го взел в своя дом и го направил свой духовен син и секретар. Така започнал духовния път на бъдещия св. Атанасий Велики, когото още приживе нарекли "баща на православието".

В 319 г. Атанасий станал дякон. Между това в Александрия се появила ереста на местния свещеник Арий. Той учил, че Христос - не само като човек, но и като Бог - не бил равночестен на Отца, а бил по-нисш Бог, Който е само подобен на Отца, а в действителност е сътворен, имащ начало във времето. Това учение се разпространявало бързо. Много пъти Александър го уговарял и разобличавал, като в този труд Атанасий винаги му помагал. Арий обаче бил упорит, ереста се ширела и се наложило да се свикат епископски събори за нейното изкореняване. Такива били поместните събори в Александрия, в Антиохия и най-сетне Първият вселенски събор в Никея през 325 година, на който присъствал и самият император Константин Велики. Атанасий присъствал на Никейския събор заедно с архиепископа си Александър, и решително помогнал за осъждането на Арий. Неговият забележителен принос в работата на Първия вселенски събор толкова го прославил, че той се завърнал у дома си като известен богослов.

На следващата година св. Атанасий бил поставен за Александрийски архиепископ. Заради повдигнати обвинения в користолюбие и в груби насилия над клириците от враговете-ариани на св. Атанасий, бил свикан събор в Трир, който независимо от изложените доказателства в защита на невинността на архиепископа на Александрия, все пак го осъдил. Като видял, че по този начин няма да се добере до правдата, св. Атанасий се срещнал лично в Цариград с император Константин Велики и му представил истината.

Императорът извикал участниците в Трирския събор за преразглеждане на делото, но враговете на св. Атанасий успели да подведат императора с нова клевета. Като видял, че не е възможно да примири Атанасий с неговите противници и като се опасявал от бунт в Александрия, импраторът решил да пожертва нейния архиепископ и да го изпрати на заточение в Галия, където той прекарал две години. След смъртта на Константин Велики, неговите наследници с указ върнали св. Атанасий за епископ на Александрия. Това дало нов повод на Атанасиевите врагове да го обявят за незаконен епископ вече на основанието, че бил върнат на катедрата от светската власт.

През този печален период от църковната история враговете на св. Атанасий Велики на няколко пъти успявали да извоюват неговото осъждане и изгнание. От всичките 47 години на своето епископско служение той прекарал 15 години в изгнание.

Още в първите си съчинения, Слово към езичниците и Слово за въплъщението на Бог Слово и за явяването Му в плът пред нас, била набелязана главната тема на неговото богословие. Основни негови догматически съчинения са Четири слова против арианите (ок. 356–359), посветени на утвърждаването на божествеността на Спасителя. На него приписват и Житието на св. Антоний, както и множество трактати коментари към Св. Писание, книги с нравоучителен характер и проповеди. В тези негови съчинения са пръснати най-дълбоки и преливащи от истинска мъдрост богословски и нравствени истини. Нему св. Църква дължи разгромяването на опасната арианска ерес и създаването на Никео-Цариградския Символ на Вярата.

В 373 г. св. Атанасий починал в Александрия на 76 годишна възраст. Църквата чества паметта му на 2 май и на 18 Януари (съвместно със св. Кирил Александрийски).

1. СТАРИТЕ БРЕГОВИ ЛИНИИ
Те се забелязват на различни височини около всички континенти, като най-високата е отчасти заличена от атмосферните влияния и ерозията и може да бъде различена само от опитен наблюдател по планинските склонове. Геолозите често ги наричат ескарпи. Някои от тях са само на наколко метра над настоящето морско ниво, други – издигнати на десетки метри. Два лесно различими ескарпи се виждат на атлантическия бряг на Южните щати на около 7 метра и 30 метра над сегашната брегова линия и са били проследени на разтояние от няколкостотин километра. По брега на Южна Калифорния са изследвани десетина ескарпи, които се издигат една над друга като гигантско стълбище с лице към океана. Те ясно маркират последователните етапи на спадането на океана. Тези стари брегови линии са били отдавна познати в Западна Европа и Източна Америка и едва напоследък са били проучени като явления с универсално значение, защото се откриват по всички брегове на глобуса.     През 1934 г. Дейли от Харвард изказва мнение, че те представляват универсално спадане на океана, станало само преди около 3-4000 години, а проф. Куенен от Грорингенския университет в Холандия, един от най-големите авторитети в света, декларира, че работата на Дейли днес е потвърдена /П. Х. Куенен, „Морска геология”, 1950 г./.     Високите речни тераси по бреговете на долините на всички големи реки, както и на долините на всички големи реки, както и на много от малките, са свързани със старите брегови линии на спадащия океан. В Западна Европа високите тераси на накои от реките са били проследени до устията на тези реки, където се смесват със старите океански брегови линии.
2. ВЪТРЕШНИ БАСЕЙНИ
Друга забележителна особеност на земната повърхност е съществуването на области с големи басейни по всички континети. Тези т.нар. вътрешни басейни са заобиколени от хълмове или планини, водите на които не могат да се влеят в морето, а остават под формата на езерата или се изпаряват през по-голямата част от годината.     Всички тези вътрешни басейни са оградени от вътрешната страна със стари брегови линии, посочващи къде е била някога водата, когато тези басейни са били пълни. Милиони американци са посещавали Голямото Солено Езеро и са видели някои от тези древни брегови линии на около 300м над сегашно езерно ниво.     Каспийско море е огромен вътрешен басейн, но то е само наполовина пресъхнало езеро в един още по-голям вътрешен басейн, наречен Евроазиатско море или Сарматски океан.     Пустинята Гоби в Китай е друг басейн, който някога е бил огромно езеро. В Африка и Австралия също има вътрешни басейни. Те се срещат във всеки континент и общата им площ е изчислена на около ј от земната повърхност. Има ясни доказателства, че тези стари езерни басейни са били пълни с вода и то немного отдавна. Дж. Клод Джонс от университета в Невада е направил гриблив преглед на дверните езера, които някога са заемали такава голяма част от сега безводния щат. Неговото заключение е, че „езерото Лахонтан е само на няколко хиляди години”. Според него това предисторическо езеро е достигнало максималнния размер преди не повече от 2000 години.     Логично е да стигнем до извода, че ако се извършат подобни грижливи изследвания на други древни езера, би се установило, че те са били пълни с вода немного отдавна.
3. АРКТИЧЕСКИТЕ ЛЕДЕНИ МУМИИ
Всеки  знае нещо за фосилите на слоновете (мамонти), открити в студените арктически области на Сибир и Аляска. Но малцина имат ясна представа за техния огромен брой; някои от островите далеч навътре в Арктическия кръг се състоят предимно от слонови и други животински кости, циментирани с пясък и лед. Освен това са открити офромни купове от стебл;а на дървета, всички разбити и натрупани съвършенно безразборно, споени с фосилните останки на слоновете. Тези дънери, изпотрошени и разхвърляни в пълен безпорядък, са силно доказателство в полза на потопната теория – някаква дива водна стихия е причинила всичко това.
4. ПУКНАТИНИ, ПЪЛНИ С КОСТИ
В Англия и много други части на Европа, както е описано от Джоузеф Престуич и други автори, има големи вертикални пукнатини в земята, пълни с кости. Тези фисури (пукнатини) са широки от десетина сантиметра до метъри повече, простират се накилометри и никой не знае колко са дълбоки. Всички кости са счупени, с остри фрактурни ръбове, неоглозгани от животни. Обикновенно костите са на големи животни от тропическите ширини като слонове, хипопотами, носорози, камили и други. Срещат се и коне, лъвове, северни елени и мечки. При силни земетресения често се образуват големи земни пукнатини, които обикновено се затварят след няколко часа или дни. Но ако тези древни фисури са се образували по време на потопа и океанските течения са натрупали в тях големи количества счупени кости, те биха могли да се запазят  в състоянието, в което ги намираме днес.     Изброените геологични особености на земната повърхност могат да бъдат свързани в обща картина. Те са свързани и със света, в който сега живеем. Тези факти ясно показват, че някакво странно и необикновено опустошително събитие, причинено от огромни маси движеща се вода, е станало преди не много хиляди години. Този катаклизъм може да бъде идентифициран с библейския потоп. И според Библията и според геологията тази световна катастрофа трябва да е обхванала планетата в дадено време от миналото, немного отдавна. Основанията за тази близост във времето са, че разгледаните геологични факти са все особености на земната повърхност; казано с езика на геологията това са неотдавнашни, а не древни събития.     Тук могат да бтдат приведени още някои факти в подкрепа на кратката библейска геохронология. Речните делти биха били много по-широки, ако бяха образувани  за 10000 или повече години. Ако ерозията е действала стотици хиляди години със сегашния темп, назъбените и пресечени форми на земната повърхност биха били много повече загладени, отколкото са сега; океаните, езерата и ниските райони биха били покрити с много повече утайки.     Сега ще се опитаме да определим измеренията на това събитие, което е умъртвило всички живи същества и е причинило биологични промени, забелязвани в скалите. Мащабите на потопа могат да бъдат илюстирани с два факта. Първият засяга фосилите. Като общо правило те са необичайно многобройни, в противовес на нашия съвременен свят, в който само пръснати и отделени екземпляри биват погребани. Това може да се види навсякъде по земята. Същевременно всички брахеоподи и криноидеи днес живеят в тихите и необезпокоявани води в най-дълбоките части на  океана, където няма течения за образуване на утаечни пластове от какъвто и да е вид. Но в Пенсилвания, Илинойс, Китай, Англия и много други места те формират дебели варовици, които се сменят с пластовете, съдържащи съхоземни растения и тези варовици се простират на километри, опаковани с фосилите на тези организми. Милиони гръбначни риби съставляват флавния източник на земното масло в обширните петролни широти на много места. В различни части на Скалистите планини в САЩ това, което е познато на геолозите като терциерни млекопитаещи, се среща в огромни количества. В Алабама и други части на южните щати, където се простират леглата Джаксън, гръбначни прешлени от един вид китове (Zeuglodon), 45 см дълги и 30 см в диаметър някога са били толкова много, че фермерите ги използвали за правене на стени и огради или ги изгаряли на купове, за да се освободят от тях.     Вторият факт се отнася до редуването (алтерация) на наслагите. Когато се изследват по-старите пластове, първичните наслаги, както Арчибалд Гийки отбелязва, „никоя отличителна черта не се повтаря по-продължително от редуването на различни утайки”. Може би често срещащата се форма на подобна алтерация е тази на утайки или фосили от дълбокия океан, като криноидей, брахиоподи, глобигерин и радиоларии, които намираме смесени с материали от сушата; не само растения, но и едър пясък и чакъл, а както знаем, в дълбоките води на съвременния океан няма едри урайки от пясък и чакъл.     На много места карбониферните въглищни образувания са също добър пример за въпросната алтерация. Въглищните пластове, дебели и тънки, могат да се наблояват от 50 до 100 и повече, съставени от земни растения. Те винаги се редуват с два пъти повече на брой шисти, пясъчници и варовици, като последните са съставени от голяма степен брахиоподи и криноидеи. Както вече изтъкнахме, съвременните представители на тези животни живеят в по-добрите части на океана на няколко километра дълбочина, където ужасна конвулсия на природата от световен мащаб е могла да ги смеси сто или повече пъти с материали от сушата. Всички материали са били нанесени там, където ги намираме там, като различните течения са носили различни материали от различни направления. Съгласно библейският разказ водите на потопа са дошли от два източника „ всички изводи на голямата бездна се разпукаха и небесните отвори се разкриха” (Битие 7:11). Това означава че земната кора се е разпукала и огромни водни маси, идещи от дълбочините са заляли земята. Вторият източник на водите на потопа е бил вероятно водния слой високо в атмосферата, създаден при сътворението на земята (Битие 1:6,7). Вероятно гигантски течения постепенно формирани от тези водни маси, са били причината за геологичните феномени, които откриваме днес. Статия за произхода на въглишните пластове, озаглавена „Поглебани лесове”, съвременния биолог Харолд Кларк казва: Огромни въглешни залежи по цялия свят потвърждават библейкия доклад за всемирен потоп … Огромни вълни трябва да са връхлетели в низините където са расли въглишни гори” като са ги изтръгнали и са натрупали дърветата и папратите в огромни маси. Буйни потоци са смъкнали пясък и кал от околните височини и са погребали с тях разтителността. В тихите периоди между бушуването на вълните се е отаил варовития материал, като е образувал пластове от морски варовик. Процесите са продължавали дни наред, докато са били натрупани хиляди метри материал. Когато тези материали са се втърдили и растителността е била превърната във въглища, по цялото лице на земята останали следи за ужасните сили, които разрушили тогавашния свят – голямата катастрофа, потопът от Битие.     Тъй-като се констатира известна последователност на фосилите, как бихме могли да оценим геохронологичната таблица, в която скалите са систематизирани в ери и периоди от гледна точка на всемирния потоп?     От гледна точна на еволюционната хипотеза, те представляват дълги периоди от време с продължителност от десетки милиони години. Но геологичнат таблица би могла да бъде интерпретирана от гледна точка на кратката геохронология. Ако разлеждаме скалите не в контекста на дълги периоди във времето, а като последователни етапи от потопа, като последователно погребване и възможна миграция на някои видове животни, стигаме до възглед напълно съвпадащ с фактите. За да обясним отношенията между вкаменелостите, не се нуждаем от постолиране на последователност от дълги епохи, а само от последователност в етапите на потопа. Боговдъхновения доклад за потопа издържа и най-критичния научен анализ.     В 1946 г. Харолд Кларк издава книгата „Новият диувиализъм”, в която последователността на фосилите се обяснява „екологична зоналност” – принцип, който бил изяснен от Джордж Прайс много години преди това, когато той характеризирал фосилите като „зоологични провинции” на древния свят. Това означава, че древния свят е бил разделен на зони, естествени среди, независими от причините и че когато организмите са били постигнати от потопа, те са били поглебани в определен ред.     Примерно, Камбрий, Ордовик и Силур са почти изцяло морски и много морски живот заема и девон, и Мисисипи. Останките от ниска разтителност, начиная от Силур и приминаващи в растяща честота през пенсилванския период, са блатни типове и такива от ниски райони. След това следва до голяма степен планински типове. По-висшите животни са предимно планински типове, въпреки че има указание за много водни животни през цялата геологична колона.     Интересни са случаите бозайниците и динозаврите – гигантски влечуги, които са изчезнали. Ако всички съществуващи видове са били съвременници и са били унищожени заедно от потопа, защо бозайниците са така малко в мезозоя и така много в терциера, т.е. непосредствено отгоре? Ако областта, населена с динозаври, е била обиталище на бозайници, какво би се случило, когато водите на потопа започнат да се изкачват? Влечугите които са мудни и слабо ителигентни, са останали там, където са били – още повече, че някои от тях са живеели във водата – докато силните вълни са ги помели и унищожили. Но бозайниците, съзнаващи наближаващата опасност, естествено биха мигрирали в по-високите райони. Така след като потопа е погребал динозаврите, накрая е застигнал и бозайниците. Когато теорията за екологичната зоналност била развита, някои погрешно разбрали нейното значение и помислили, че тя изисква приемането на идеята, че фосилите са живели някога точно там, където са изровени. Трябва да се разбере, че потопа е причинил малко или много смесване на първичните зони. Но в общи линии общите типове лежат в груб ред, който представя тяхната първоначална връзка.     Една особеност на потопната геология, която напоследък получава по-голямо внимание, е възможността много геологични особености да се дължат на действие след потопа. Общата идея в миналото беше, че с приключване на годината, описана в Битие, действито на потопа е спряло веднага. Но не отдавнашни проучвания показват, че дълго време след това мощни текстонични действия са продължили да атакуват земята. Някои от тях трябва да са били вулканични.     Последният въпрос който ще засегнем в тази глава е ледниковия период. В много части на света има огромни маси камъни и чакъл с различна големина. Повечето от подробностите за праисторическите култури на европа са свързани с чакъла, намиращи се по протежение на реките и пещерите край техните брегове. В продължение на много години чакълът бил приписван на потопа, но в началото на 19 век Луи Агасиц (1807-1873), швейцарски естественик, направил обширни проучвания на глетчерите (ледниците). Той установил, че същите явления, които могат да се видят в алпите под ледниците се наблюдават и в долините и поляните на Централна Европа. 1840 година той публикувал своите „Проучвания на ледниците” (Etudes sur les graciers), които убедили научния свят, че в далечното минало е имало ледников период. Обширни изследвания днес показват, че е имало континентално заледяване и пространни области от Европа, Азия и Америка са били покрити с лед и сняг. Глетчери, морени, следи от драскотини от твърди скали и други особености свидетелстват за това мощно заледяване. Може би повече от 1/5 от повърхността на Земята е била покрита с лед. И днес са покрити с лед части от северната полярна област с дебелина до 3200 метра и от южната полярна област с дебелина до 4900 метра . 16,3 мил. кв. км са били покрити с лед. Ако тези ледове се разтопят морското равнище би се покачило с 60 метра. Изчислено е че през ледниковият период е била замразена толкова много вода, че морското равнище е било със 100 метра по-ниско, от колкото е днес. Съветски изследователи са открили доказателства за непрекъснатото топене на антрактически лед през последните 4 – 5 хил. години. Каква е причината за това континентално заледяване? През 19 век Луи Агасиц развил теорията за ледниковото време. Съвременния френски публицист Раймонт Капие пише по този въпрос следното: „Повече от век след провъзгласяването на тази теория, науката не е направила нито крачка за обясняване на причините, довели до големите ледникови периоди и на последвалите ги необикновенни събития. Правени са усилия в тази насока. Стотици са опитите за изясняване на ледниковите периоди. Ледниковите периоди; те ангажират метерологията, физиката, геологията, вулканологията, астрономията и т.н. . Трудно е да се отрече ледниковото време, тък-като навсякъде се сблъскваме с неговите следи. Но причините за заледяването, как е възникнало то и какъв е бил вътрешния му закон – всичко това остава скрито и дълбока тайна.” А относно допускането на различни ледникови периоди, геологът Гей Селиг пише: „Изследванията от последните години показаха вероятността заледяването да е настъпило едновременно във всички тези области, и южното и северното полу кълбо да не са се заледили в различни времена, както преди се приемаше.” От гледна точка на библейският креационизъм заледяването е необходимо и очевидно следствие на потопа. Силната буря в началото и края на страховития катаклизъм, докладван в Библията, е вероятно причината за голямото заледяване, съдействало за изтичане на водите. Съгласно Битие 8:1 мощен вятър е обхванал планетата и е причинил всичко това. Полярните области, които преди това са били обитавани и са се радвали на мек, субтрупичен климат са били наводнени и след това покрити със сняг и лед. Обобщавайки фактите и аргументите в тази глава можем да кажем, че една всемирна катастрофа от типа на библейският потоп достатъчно добре обяснява съвременните геологични особености на нашата планета. Днес всеки съвременен християнин може да бъде учен от най-висок ранг и същевременно дълбоко вярващ в боговдъхновеното Писание – Библията.